42 дена домашен смисъл в изолация

От началото на извънредното положение до момента на писане на този пост са минали точно 42 дни или 1019 часа или пък 61 175 минути. 

Убедена съм, че поне в 50 хиляди от тези минути съм чула "МАМО". Дали е за домашно, пишкане, глад, сопол, заливане, наакано куче, ударена ръка, прещипан пръст, ударено рамо, липсващи гащи, приказка, готово домашно, неразбираема задача или спрян телевизор. Мъжът ми е чул, също толкова пъти "ТАТЕ". Имаме три деца. Благословия ще да е- здрави сме, има къде да живеем, има какво да ядем- в тези тежки времена няма какво да се оплакваме. Да...

Но на всички в това положение много ни идва да се оплакваме- не само на нас с мъжа ми. Да сме тъжни, леко отнесени, много нервни и трудно усмихващи се. Въпреки, че осъзнаваме благословеното си състояние. И да, моето "трудно" е много по-лесно от "трудното" на други хора, осъзнавам го. Но в крайна сметка всеки има своите битки и трудности, и това как минаваме през тях ни прави хората, които сме. Комбинацията работа от вкъщи + ученици- опитните зайци на дистанционното обучение двайсе-двайсе, е просто достойна за роман. А в този роман да щъка и почти тригодишно дете и 4 месечно куче- ами става трилър. Ужаси даже, с елементи на комедия а-ла-Стивън Кинг и Дийн Кунц, взети заедно.

Опитах се да подходя от нАучна гледна точка и да видя защо, по дяволите, ни е толкова трудно - едновременно се давя в задачи, но се чувствам в безвремие. Мъжът ми, който работи същото, което винаги е работил - спешния рентген в Окръжна болница, се връща смазан от същите смени, които преди това не го смазваха. Аз самата се лутам между чувство за свръхнатовареност и усещане за нищо-постигане. Та направих списък с основните неща, които заемат денят ми и ги сметнах по брой повторения през деня, седмицата и месеца и се получи това:

- Оказа се, че за този период съм провела 18 Skype срещи, 56  Zoom срещи, 2 Google hangouts, 3 Viber конферетни разговора;

- Участвах в една родителска среща онлайн и слушах три уебинара в подкрепа на родителите. Не съм подкрепена достатъчно, трябва пак.

- Записах курс в Coursera през първата седмица, които никога няма да завърша.

- Слушала съм около 4 часа онлайн лекции, уебинари и подкасти. Мисля, че помня само този от вчера с Георги Ненов. 

- Засях изключително голямо количество домати, босилек, саксийна ягоди и мента на терасата. Всичко поникна. Сега не знам къде да го засея...

- Прочетох 3 наръчника за дигитализация на работната среда и написах половин.

- Изгледах втория сезон на Altered Carbon. Мне.

- Плаках сериозно 3 пъти. Хлипала съм в банята около 7 пъти.

- Боядисах косата си синя, за да видя какво ще стане. Стана синя.

- Синът ми се е присъединил в 21 Zoom срещи на виртуалния си 2-Е клас до момента и вече е на умножение с 8. Дъщеря ми още трудно пише буквата "Щ", но в първи клас да те хване извънредно положение е по-трудно от във втори клас (така решихме).

- Общо децата ми са нарисували 19 рисунки за домашно и удоволствие.  2 от тях са по тапетите и автор е тригодишния домашен Реноар.

- Мила съм пода 42 пъти от началото извънредното положение. Причината за повечето миене е 4-месечното ни куче ни Мила ( non pun intented).

- Пуснала съм около 30 перални. Не от терасата. Все още.

- Изразходили сме само 12 ролки тоалетна хартия, което много ме обърква и не знам дали сме в семейна констипация или просто всички други много акат и за това си купуват по толкова много Белана.

- Изяли сме около 200 яйца - повече от кокошките на Киро, нашия съсед от село. 

- Изяли сме около 14 кг ябълки. Имаме проблем.

- Тренирала съм едва 7 часа за целия период и това си личи от 5-те нови килограма около дупето ми.

- Изгубила съм безкрайно много чорапи в цялото това пране- основно детски.

- Мъжът ми е изпекъл 16 хляба, а аз три козунака и 4 сладкиша. А, ето откъде са 5-те килограма.

- На дъщеря ми й падна зъб. На мъжът ми му расте мъдрец, което значи, че до голяма степен броя зъби преди и след извъредното положение у нас е същия.

- Прочела съм 0 книги за мен и 2-3 за деца.

- Целунала съм около 504 пъти децата.... и доста по-малко работещият си мъж.

- Карала съм се около 30 пъти. Основно на децата, малко на кучето, малко на мъжа, малко и на света.

- Изгледала съм 2 филма с децата - "Цар лъв" и 'Семейство Адамс". Вторият не става.

- Изгледала съм един брифинг. Достатъчно ми е.

- Говорила съм по телефона около 60 часа в последния месец.  Не харесвам гласа си вече.

- Изкарала съм минимум 5 работни дни по пижама и вече не ме е срам да го кажа. Zoom има опция за не-включване на видеото, да.

- Имам един акт за неправилно паркиране и изгубих две многократни маски, пазарувайки. Това предполагам ги прави еднократни.

Хем ги гледаш 42 дни, хем нищо. А се чувства тежко като за две години. Имам усещането, че от години не съм излизала на разходка из центъра. Сякаш минаха векове откакто Кадир ми правеше лате в Чайната, а Тошко ми носеше гофрети. Липсват ми колегите ми, приятелите ми, градината на Карин дом която сега е пълна с червени дебели лалета. Искам да отида на кино, искам да седна на пейка, искам да си купя кафе от някъде. 

42 дни е много. Смисъл според Дъглас Адамс, оттговор. Аз дори не знам какво питам, но мислите ми стават разхвърляни и после сами се подреждат 42 пъти всеки ден. Повтарям си, че и това ще мине, но отчаяно искам да знам кога ще мине, защото мога да садя, готвя и дебелея завинаги, но искам да пътувам, да ходя на гости и прегръщам хората наново. 

#ЩеСеСправимЗаедно #ЩеСеСправим

Джиповете срещу хората

Преди 11 години едно BMW X5  влезе с висока скорост в нашето Citroen Saxo. Случи се точно пред вкъщи- на 300 метра от блока, в който живеехме. Удари ни челно, влезе в насрещното и точно преди удара ускори. Ще се учудите колко хубаво се чува дали някой ускорява преди да се блъсне във вас. 

Не съм губила съзнание, не карах аз. Бях със счупена ръка и натъртени ребра, които боляха безумно много. Физически се възстанових за месец. Психически за малко повече...В следващите 2 години не само, че не исках да карам, но имах паник атаки само ако влезех в кола. Отне ми буквално години, за да мога да се возя в кола без да виждам, как всяка която се разминава с нашата, не влиза челно и не ни убива. Не исках роднините ми да шофират, не исках приятелите ми да ми обясняват как ще ми мине, просто исках някой да забрани колите.

Може би най-странното от тази катастрофа е самата катастрофа. Нещо между епизод на "Под прикритие" и "От местопрестъплението".

Младеж на 25-26г  с BMW X5 решава да сплаши работникът си, който нещо е сгафил. И започва да му се подиграва как ще го закара до село Каменар и ще го пребие- даже няма да го намерят ( това разбрахме от показанията му доста след самата случка). Въпросният работник в уплаха за живота си, решава да отнеме управлението на джипа и да го блъсне челно в нещо по пътя и да избяга. Дърво? Стълб? Ами не- вижда смешното ни Citroen-че и решава, че ние сме идеалната му опция за свободна. И да, точно това прави- бялата му тениска се открояваше доста добре на фона на салона на тъмния джип и наистина секунда преди да влече в насрещното, се видя как от пасажерското място се "скача" върху шофьорското. И горе долу това беше последното, което се видя преди удара. Секунда-две след това момчето с бялата тениска ИЗБЯГА от колата, още уплашен за живота си. 

Спомням си объркването от цялата тази ситуация. Всички казват- "Важното е, че сте добре, майната й на колата". И то беше така- колата отиде на майната си- тотал щета. Но и ние някак отидохме на майната си.

Никой не влезе в затвора за тази случка- не знам дали трябваше... Но никой не влезе. Мен ме разпитваха много пъти- много любезна следователка. Писахме писма, имаше дори период, в който се страхувах от момчето с джипа- този 25 годишен пикльо, който очевидно намираше за нормално да плаши хората, че ще ги бие и зарови в Каменар. Нямам идея къде е, но помня, че за него нямаше нищо друго освен същото количество разпити, на които бях подложена и аз с мойта смешна средна телесна повреда. Може би най-абсурдното в случая, беше, че от законова гледна точка дори нямаше кой да обвиним, защото работникът, отнел управлението нямаше книжка, а младежът с джипа всъщност "няма вина" за създалата се ситуация. 

Много мразя тази история. Кара ме да се чувствам слаба, лесна жертва и безкрайно преходна.

Снощи, когато чух за смъртта на Милен Цветков много се разстроих- страхотен журналист, невероятен ум. Отнесен от джип, край. Толкова нелепо. Толкова лесно се приключва с всичко- на обед се бориш с яйца, а вечерта те прибира някой джип.

Субективно, но намерих много общи неща в историята с моя джип и историята с джипа от снощи. Млади мъже, неизкарали парите си за джип, имат джип. Обществото ги толерира да друсат, бият, заплашват и съдебната система не намира път да ги накаже. Понякога те травмират физически и ти чупят ръката, друг път те травмират за 2 години и плачеш като се качиш в кола, а в други ситуации просто те убиват. Джипът като социална норма. Поведението на батка като обществено приемливо поведение. Унизителната ситуация на посегателство на теб като житейска пауза, от която или излизаш, или пък не- зависи от джипа.

Шерват снимката на младежът от снощи- няма значение. Той вече е добре- минал му е пика от наркотиците, няма да достигнат до него нашите осъдителни погледи, защото той има друга система за измерване на успеха и неуспеха. Този, който не е добре сме "ние". Трябва да спрем да допускаме момчетата с джиповете да диктуват как живеем и още по-страшно- как умираме.

Исландия - земя на ледници и нормалност за децата със специални потребности

Черновата на идеята за проекта с Исландия  

Преди две години, когато започнах работа в Карин дом много неща в мирогледа ми се промениха и  редица въпроси започнаха да блещукат на заден план като малки червени крушки със знак "Авария" . Не можех да се отърся от усещането, че колкото и да сме добри в това, което правим в Карин дом, то в момента, в който децата излязат извън нашата сграда и отидат в детска градина, училище или където и да е, те са в друга не толкова приемаща и градивна среда. Не можех да не мисля, за това, че дори ние да сме десет пъти по-добри и по-обучени от колегите си в други държави, всъщност си заравяме главата в пясъка, ако не опитаме да променим цялата система и не приложим "добрите" стандарти и на местата извън Карин дом и няколкото детски градини и училища, които са "добрите примери". И да, има такива примери- има приемащи директори, има инициативни градини и училища, но самия факт, че казваме, че "има" значи, че това не е нормата.

Сега съм сигурна, че част от четящите ще кажат - има наредба за това, има наредба за онова, приобщаващото образование се случва, има такъв голям прогрес от преди 20 години, българите сме толерантни и приемащи хора - само проблеми търсите! Аз имам предвид друго - обществото ни като цяло не се изчерпва с образователната система. Всъщност всеки човек взаимодейства с всички системи в една държава- здравна, социална, правна, икономическа, тн. Ако погледнем в частност децата с увреждания и техните семейства, те имат най-много допирателни със здравната, социалната и образователната система. Много често тези системи, обаче, отказват да взаимодействат помежду си и очакват семейството да е активната част - да им "пристане" по подходящ и приемлив начин. Чудех се защо е така- не е ли по-логично системите да се синхронизират, да имат универсални изисквания и родителите да функционират в тях, вместо всеки случай да е частен? Та, това е толкова по трудно, уморяващо и скъпо за всички страни! Да не говорим, че често е решаващо за детското развитие. 

Дълго стана това въведение, но всички тези мисли доведоха до написването на един изследователско- приключенски проект, който ни доведе до Исландия. Проектът е финансиран от Фонд "Активни граждани" и го подготвихме с помощта на Веси Василева- дългогодишен експерт по ранно детско развитие, екипът на "Карин дом" и екипът на "Националния диагностичния детски център" на Исландия. 

Проектът е дълъг и сложен, но на човешки език мога да кажа следното - съдържа няколко визити между нас и исландски експерти, с които да помислим как в регион Варна можем да приложим пилотен модел за взаимодействие между  здравната, социалната и образователната система. Защо Исландия - защото колко е различна, толкова е сравнима като площ, популация и раждаемост на Варна и всъщност можем да се припознаем в тяхната реформа от 2016-та година, която създава нова динамика на връзки между отделните институции и прави средата много по-отворена и приемаща за всички деца.

И така от една седмица сме в Исландия и освен смразяващия вятър, гейзерите и заледените пътища, намерихме много други интересни неща за вдъхновение, учене и споделяне. Нарочно слагам снимки от местата, защото мисля, че можете да видите много подобни места и по нашите географски ширини като оборудване Това, по което все още трябва да работим е отношението, а не само оборудването...

В изминалите дни посетихме 1 диагностичен цетър, 1 терапевтичен център, 1 специално училище, 4 детски градини, 1 детска болница и 2 училища в Исландия с една единствена цел- да видим как здравната, образователанта и социалната системи си взаимодействат там, за да се случи на практика това,  към което се стремим в България- включване на децата със специални образователни потребности и увреждания в обществото. На пръв поглед ми прави впечатление средата, архитектурата и дизайна и това, че просто ВСИЧКО е пригодено за ВСИЧКИ хора без да е луксозно, а по-скоро практично и адаптирано. Колкото повече питаме толкова повече усещаме истинско желание на учителите, педагозите и асистент-учителите да работят с всички деца и че това не им тежи, защото на всеки 4-5 деца средно се пада по един възрастен учител/асистент-учител/социален педагог  ( особено ако са под 2 годишни децата). Не им тежи обаче не само заради това, че са повече хора, а заради това, че те като ХОРА и професионалисти смятат този подход за правилно решение като общество- не мислят, че е привилегия някой със специфични нужди да получи специфична подкрепа- за тях това е очевидно, логично и не подлежи на съмнение. Ако не я получи сега ще му е трудно или невъзможно по-напред в училище, после на работа, в обществото и тн.  

В първия ден от нашето посещение се видяхме с представител от Министерството на образованието, който ни показа пътя на исландската образователна система и как тя лежи върху няколко основополагащи ценности - грамотност, креативност, благоденствие, здраве, човешки права, устойчиво развитие, равенство - всъщност всички тези ценности се адаптират според директора на детската градина към децата по начин, по който те смятат за нужно- например посетихме градини, в които повече акцентират на креативност, други на здравето- но като цяло навсякъде водещите две са грамотност и комуникация /социални умения. Тук можете да прочетете повече за процеса по формиране на тези ценности и как се прилагат на национално ниво. Питахме ги дали децата имат учебни тетрадки, дали имат постоянни посещения от инспектората за  проверка на осигуреното качество на образование или не- на повечето места не разбраха въпроса, а на едно от местата ни казаха, че последно преди 7 години са ги проверявали и са ги похвалили много. Децата основно играят- всички деца. Това е целта - учене през игра и споделяне на времето заедно- за формиране на социални умения ( и за децата със специални нужди е така, там допълнително. ако е нужно се включва помощник, логопед, психолог, физиотерапевт и работи на терен в детската градина).

А как тогава става контрола върху обучителния процес и как се контролира приобщаването въобще? Ако става дума за дете със специални потребости - това става чрез регулярни ежемесечни срещи между представители на диагнотичния център, детската градина, общината и експерти ( логопеди, рехабилитатори, ако е нужно), родителите и/или детето. На тези срещи се оценява индивидуалния план на детето, който на 3 месеца може да бъде променен, ако нещо не работи. При всякаквата липса на контрол от всякакви инспекторати и институции почти всички исландчета напускат градината с умения за четене и добри комуникационни умения. База за сравнение дали този подход работи може да проверите и PISSA класацията, която измерва обучителните постижения, аналитичността, функционалната грамотност и тн на различните държави. България не е много ОК в тази класация, въпреки много учебни тетрадки и всички 5 годишни, които се спукват да пишат букват Щ, докато им стане лошо. 

Посетихме и няколко училища, от които едното беше специално училище за деца с увреждания. В общите училища имат доста включени деца със специални нужди, към които има прикрепени асистенти на учителя- учи се от 8 до около 17:00 ч, като след обед има безпалтни извънкласни форми достъпни за всички.

В специалното  училище работят 130 души за 132 ученика.  Огромна част от екипа са младежи, които работят като "Помощник на учителя" в периода между училището и университета по 1-2 години и така си докарват добри доходи и подкрепят свои връстници с увреждания.  

Основната разлика, която за мен остана от всички тези срещи беше подхода на уважение към детето и семейството като цяло. Децата със специални нужди НЕ получават екстра помощ спрямо останалите деца, а получават полагащата им се подкрепа спрямо техните собствени нужди. Тоест никой не прави за никой нещо специално. Всеки прави за всеки друг нужното, за да са всички ОК. Много просто, много човешко, много непретенциоцно, липса на всякаква показност и претенция. Просто хората се грижат един за друг, защото са хора и уважават човешкото у себе си и околните.

Умни коледни подаръци - vol 2

Една от най-четените публикации в блога ми си остава онази кратка статия с препоръки за подаръци - за деца, за приятели, за родители - но все подаръци, изработени от малки семейни бизнеси или социални предприемачи. Защо е важно това? Защото стойността на нашите 20 лв в един хипермаркет, който препродава и в едно семейно магазинче, в което нещата се създават, е различна- и в двата случая харчим 20 лв, но социалната стойност на парите е различна. Няма да влизам в дълги обяснения за кръговата икономика, смисълът на социалния и нефинансовия ефект, нито пък в щетите на свръх-потребелението тип Made-in-China. Просто защото знам, че това е процес на осъзнаване - не става за една нощ. Аз самата също съм пазарувала от "където дойде", но в последните 6-7 години съвсем тенденциозно избирам козметика, която знам къде и от кого е произведена, бижута на местни варненски автори, обувки и дрехи, които са от малки семейни марки и книги на малки независими издателства. Чрез избора си правя малко, но е повече от нищото, което бих сътворила в мола. 

Слагам моите предложения за Коледа и ви желая хубави и отговорни празници:)

Коледни подаръци за деца и за родители на малки деца:

1) Любимото ми в целия списък- "Семейно готвене по Монтесори"- страхотна кулинарна книга, подходяща за семейства с деца между 2 и 6 годинки. Сътворена под ръководството на една от първите Монтесори педагози в България - Жечка Иванова с помощта на две сърцати Светли- Светла Тодорова и Светла Иванова. Всички рецепти в тази книга са лично тествани от екипа на Карин дом и много деца- от крем-супата от тиква до сандвичите! Лесни, практични и забавни рецепти, в които всяко дете може да открие готварския си талант. Всяка рецепта в книгата е предварително планирано образователно занимание, с което детето може да усвои и упражни знания от важни за детското развитие зони („Практичен живот“, „Сензорика“, „Математика“, „Космос“, „Език и реч“) в подготвената Монтесори среда.  

2) "Дървен пъзел с емоции" - Неща с душа - едно от най-свежите социални предприятия в България- създават образователни игри и пъзели за деца. Огромна част от асортимента им би бил полезен и на родители, и на специалисти работещи с деца ( логопеди, педагози, психолози). На страницата им има много различни предложения в зависимост от възрастта и интересите на децата- пролетни пъзели с луковици на лалета, неща за писане и смятане за първокласници и тн. Разгледайте какви чудеса творят!

3) Карти с животни на издателство Carrot. Комплектът включва 144 карти с реалистични изображения на животни и тяхното описание, легенда с мини изображения- забавна история за всеки млад изследовател. На сайта на издателството буквално можете да се изгубите в предложения за игри, карти и книги. Специално препоръчвам и книгата "Истории за изкуството", която е едно от най-интересните предложения в пресечните точки между деца, образование и изкуство и е създадена в колаборация с деца, родители и Фондация 'Калейдоскоп".

4) Red paper planes - любопитство и откривателство, увереност и креативност чрез мисии.  Как? Например "Мисия: Орнитолог - Как можем да опознаем (не)обикновените птици около нас?". От всичките версии и мисии тази е най-интересна според мен- дали защото е нетипична, дали защото знам, че основателите на Red paper planes семейно са птицо-наблюдатели- може би, но това е едно от най-интересните неща, които можете да подарите на децата около празниците и респективно да създадете интересно семейно време заедно, решавайки казуси и преодолявайки предизвикателства. Red paper planes адаптират метода "дизайн мислене" за деца и през игра учат семейно. Разгледайте тук и поръчвайте! 

5) Marti's heaven- любимо магазинче и любими хора в основата му. Играчки, детски раници и несесери в живи цветове. Прекрасен семеен бизнес, в който един път като се заровите и само още и още неща ще си харесвате. За мен фаворитът на този сезон са бебешките завивки- всякакви разновидности, мекички и топли ...и няма как да ги намерите в друг магазин, защото всичко при Марти е в ограничени бройки и е уникално. И отделно от всичко най-новият член на семейството им се казва Мая- това само по себе си ги прави прекрасно семейство ;)

6) Родителски карти - игри за бебе 0-12 месеца. Ако сте имали приятели, които изведнъж са изчезнали от лицето на земята, това е за тях и за тяхното новородено бебе :) Често родителите не са наясно какво да правят с бебето, когато е сухо, изкъпано и нахранено и тези карти са пълни с идеи! Конкретни идеи с визуализации и инструкции, така че да не си мислите, че нещо може да счупи новодошлото бебе ( обикновено родителите са убедени, че това "нещо" биха били те:) . Всички игри и активности са подбрани специално с акцент да подкрепят  процесите за ранното детско развитие през първите месеци след раждане и събират практическия опит от почти 25 години на екипа на Карин дом.

7) Пукльовците са страхотна игри от ново поколение, които помагат на учителя да развие социалните умения на своите ученици. "Пукльовците" преливат от виртуалния в офлайн света чрез дискусии и рефлексии на виртуални и реални ситуации и така развиват комуникационните умения на децата, които играят. И е забавно. Специално за Коледа можете да подарите на своето дете и неговия клас годишен абонамент на специална цена!

Стига детинщини! Какво препоръчвам за приятели, колеги, родители, братя и сестри, лели и учинайки: 

1) Настолната игра "Битката за Балканите" на Сдружение "Българска история". Хората от "Българска история" са доста последователни в това да са патриоти, ама без да им изпъкват вените по челото от патрЕотизъм. От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. От 2 седмици на пазара с предварителни поръчки е настолната игра "Битката за Балканите", която е подходяща за деца над 12 г и може да се играе в състав от 5 души. Ето тук можете да я поръчате и рязко да поумнеете през зимната ваканция. 

2) Чорапите - моля без коментари, че за Коледа само бабите подаряват гащи и чорапи. Тези чорапи са яки. Има 4 модела и всеки от тях носи послание за приемане на хората със синдром на Даун. Чорапите са на Фондация "Живот със синдром на Даун" и малката Микаела е най-яркото им рекламно лице, а всички приходи от продажбата на чорапките подкрепят семейството й да преодолява бариери и чупи стереотипи за това какво могат да постигнат децата със Синдром на Даун. Как го правят- чрез публични събития, тренировки по плуване за деца със синдром на Даун и ... дори променят съдържанието в учебниците по биология, за да е адекватно с това, че сме 2019-та и никой не е "болен" от синдром на Даун. Изберете си модел и шокирайте баба си, като вие и подарите чорапи за Коледа!

3) Pesh Art - най-великите ми обувки. Почти 4 години в дъжд, сняг и пек- не мръднаха. Огромен избор от смели цветове и модели- мокасини, боти, кецове- каквото ти душа иска. Правят си ги в Пловдив и ако не ви се поръчва онлайн, дебнете ги по базари. Сега като се замисля май това ще си самоподаря за Коледа, твърде много време мина от 30-тия ми рожден ден- от тогава притежавам розовите Мини и Мики Маус с връзки. Но като не се късат, как и защо да си взема нови, по дяволите. ПешАрт, твърде добри обувки правите! 

4) Коледната кутия на Оле, Мале. Едни от най-разпознаваемите социални предприемаЦки са Елисавета и Красимира от "Оле Мале". Сайтът „Оле Мале!“ е замислен в помощ на майките на деца с увреждания и тяхната финансова и работна независимост.

В сайта "Оле Мале!" всяка майка на дете с увреждане може да бъде самостоятелен артист, който със собствените си усилия да издържа семейството си. Посетителите на сайта могат да си закупят директно предмети, изработени от някоя от майките, да си поръчат нещо или просто да дарят средства в нарочна банкова сметка. Коледната им кутия с весели играчки е налична във верига супермаркети "Фантастико" за софиянци и онлайн за всички не-софиянци. 

5) Книгата "Дипломат и градинар" - сериозен подарък за колеги, родители и приятели. Мемоарите на Иван Д. Станчов бяха преиздадени през пролетта на тази година, 2019-та е специална за българската дипломация, защото отбелязваме 140 години от създаването й. Тази книга е интересен начин да понаучите историята на една от най-интересните български фамилии- Станчови - потомствени дипломати и филантропи, които са повлияли на развитието на много различни обществени сфери в България. Има издание и на английски език с меги и твърде корици.

6) Роклите на Нора - малко магазинче до подлеза на Шипка във Варна с най-шантавите рокли и туники в Галактиката. Сукмани с джобове на странни места, пастелни велосипеди по рамото и тоскански пейзажи на гърба, асиметрични кройки и всякакви други красоти. Стилът на Нора е абсолютно неповторим и няма начин да го объркате. И има едно правило- никой, който притежава една рокля на Нора не може да остане само с нея, просто не може. Отбийте се в магазина, за да пробвате на място или разгледайте на сайта. 

7) От баба е много зареждащ проект, който събира хора които искат терлици с баби, които обичат да плетат терлици - чудесна работа! През платформата на сайта можете да си поръчате и да се сдобиете с costumе made модел за вас и да му се радвате като стане студено. И да, има значение дали ще си вземете чехли с помпони и кристалчета от Джъмбо, или терлици от баба ви Радка. Първо, очевидно е кое ще топли повече и второ, баба ви Радка, най-вероятно има повече нужда от финансови постъпления, отколко собствениците на Джъмбо.

8) "Хората, които променят България" на Даниел Пенев- още една книга за подарък- нещо като мотивационна анти-мрънкаща ваксина за зимата. Усмихващо, леко, приятно четиво за 30 българи, които авторът смело нарича "съвременните будители". Чест е за мен, че съм една от тези 30 души и горещо препоръчвам да си поръчате книгата от ей- тук Историите, които са вътре са вълнуващи - от Енчо Кирязов до Благовеста Пугьова всеки има какво да разкаже за България, за ученето, за порастването. Много подходящо четиво с чаша червено вино за пред камината, докато навън вали сняг.

9) Коледни комплекти от Социалната чайна- емайлирано канче за планина + картичка с рецепта и билки за греяно вино. Много табиетлийска работа- имате канче, имате картичка, в която са събрани нужните карамфили, джиндфили, канели и тн и директно сте готови за хижарска силна вечер- само добавете вино. Другият вариант на коледния комплект е панерче с билки, мед и конфитюри- всичките са страшно вкусни- лавандулови ябълки, сладко от моркови с карамфил, а до седмица ще е готово и банановото сладко. Можете да поръчвате чред FB или на info@thesocialteahouse.bg

8) Пекарна "Радост"- оставете каквото правите и директно си поръчайте погача за празниците от пекарната. В нея работят младежи с увреждания - месят, пекат и с помощ от приятели, продават. Пекарната си функционира като обикновена пекарна - включително плаща същите данъци и подлежи на същите проверки от БАБХ, НАП и други институции, но заради модела си- очевидно произвежда по-малко и по-трудно продава. Та- поръчайте си, или директно им дарете по нещо около Коледа- много заслужават! 

9) Календарът на Петя Константинова - невероятен артист, с много запомнящ се почерк. Освен цветния и жив календар, на страницата й ще откриете и страхотната готварска книга с рисувани рецепти ( а може и да е свършила вече), добро количество ръчно правени играчки и рисунки, които са прекрасен и личен подарък за близки хора. 

10) Шаловете и одеалата на Семейния магазин - изплетени на ръка от 100% вълна във всякакви цветове. Шаловете са изработени от майки на деца със специални нужди, които са на терапия в Карин дом. Ще се учудите колко са сгряващи и стоплящи- твърде е лигаво следващото твърдение- но, да най-вероятно е защото са плетени с много любов. Всички модели можете да разгледате на страницата на Семейния магазин. Одеалата са чудесни за зимни вечери с книга ( особено с " Хората, които променят България")  

11) Bradabrat - най-накрая нещо само за мъже от целия този списък. Но ако си мъж без брада, по- скоро сори. Брадабрат е българска марка козметика за бради. мустаци и всякакви лицеви косматости. Масла, сапуни, гребенчета, глезотийки всякакви. Много харесвам как си изпипват комплектите в дървени кутии с лазерно гравирани букви. Играят си и си личи. Миришат хубаво.  

12) Като сме на козметична вълна и нещо за дамите- Wild cosmetics - местна българска козметика, която се прави на билкова основа, но не е забъркана в нечие мазе, а напротив- лаборатории, сертификати, цехове, складове- всичко, което бихте очаквали от една голяма и сериозна марка. Отново семеен бизнес начело с една амбиоциозна дама, която купува количества български билки от независими билкари и малки стопанства, за да ги забърка в магически кремове. Работи :) 

Стана дълго, но пък Коледа така или иначе всички харчим твърде много и не винаги за умни подаръци. Надявам се тези предложения да ви помогнат да направите по-умен избор тази Коледа :) Весели празници!

Това няма да стане в България

Мой колега е споделил за много интересно място, което е посетил- център в Холандия, който подкрепя млади майки. В два абзаца е описал кое как става- защо е важно да се подкрепят жените след раждане, да не се дава зор да се връщат на работа, но пък и да не заживяват в тотална изолация, а да имат някакви ангажимент и отговорности и извън бебето. И няма значение дали това е добър или лош модел, ама ще се гръмна от дискусията, която провокира тази иначе добра новина.

И аз тази дискусия съм я чувала. Даже преди години съм я водила. Карала съм се, изнервяла съм се. Сега вече така съм й свикнала, че като видя накъде отива разговора и просто отивам на друго място-офлайн и онлайн.

Въпросната дискусия съдържа винаги 4-5 едни и същи изречение, но изказани от различни хора " Кога ще ги стигнем? Къде са те, къде сме ний" ( да се извика с интонация на Христо Гърбов); "Това никога няма да стане в България!"; " Окрадоха държавата. И тука можеше да го има това, но тук има помощи само за цигани"; "Така е, имат центрове, щот раждат! Тука няма българчета", "България умира, селата са обезлюдени, никой не гледа домати", "Хубаво е това, но тука няма да стане- трябват връзки!".

Иде ми да се гръмна. Често в тази дискусия участват хора с висше образование, които по-скоро са икономически и социални грамотни. И някъде в тяхното образование, икономическа грамотност и социо-културен хоризонт е останала пукнатина. През тази пукнатина се е набутала една дебела голяма ламя, която се състои от простотия, неразбиране, нервност и гняв. Бих искала да кажа, че е нещо друго, ама не е. Да претендираш, че знаеш за всичко всичко- от това как работи социалната система на Холандия, до това защо умират дивите лешници е простотия. Не може!

Защо се ядосвам ли? Защото като повториш 10 пъти, че "това няма как да стане в България", почваш да си вярваш. А не дай си Боже, може и да повлечеш някой друг да ти повярва. Преди години като писахме кандидатурата за Младежка столица най-честият коментар насреща беше "Да, бе Варна ЕВРОПЕЙСКА младежка столица? Ха-ха! Те само да ни видят дупките по улиците?! Каква младежка столица?!". После като почнахме Чайната имаше директен смях "Аааа, това в България НИКОГА няма да стане". И най-странното е, че след като стана същите хора имат теза "Е, то това е изключение".

Ами създавайте изключения, по дяволите. Не ви харесва, че няма бебета - ми правете деца! Няма домати- ми садете домати! Няма център за подкрепа на млади майки - ами хайде 1-2 години работа от сутрин до вечер и ще има, ако ти е важно!

Аман от "Няма да стане". Зад всяко "няма да стане" се крие по едно "АЗ не знам как да го направя" или " АЗ не съм в състояние да го направя, защото НЯМАМ сърцето, знанието и упоритостта". Ама за по-кратко е да кажем" Няма да стане".

Миналата година, когато започнахме да търсим терен за новия център на Карин дом - епизодично пак идваха тези реплики "Никога няма да ви дадат терен, това да не ти е Белгия? Разглезили са те с тези европейски глупости. Тука е България!" и отново любимото- "Ама това да не ти е София, какви терени, какви центрове? Радвай се, там на каквото имаш и си натискай парцалите".


Трябва да се научим да казваме като не можем. Но трябва да се научим да СПРЕМ да казваме, че нищо няма да стане от нищо.

Преди два месеца бях в Хърватия и ме вози един много забавен шофьор към летището. Говорихме си за Балканите, за България и той ме пита на колко километра е Варна от Загреб. И аз му казах, че сигурно е поне на 1000 км. Той се обърна драматично и се опули. И после се усмихна и каза "Аааа, да тя Бугариа е вЕлика страна, не сте като нам". И "вЕлика" беше в смисъла на голяма, нали, но все тая. Ами да, България си е голяма и велика, и всичко може да се случи тук. Стига да имате сърце и мозък. И стига с това "Да имаш топки". Крайно тъпо преведен английски идиом. За да си реализирате мечтите и плановете не ви трябват топки ( освен ако не сте осеменител в някакъв смисъл, тогава е важно). Трябва да се образовате, да сте упорити, да мислите, да действате, да се запознавате с много неправилни, докато намерите правилните хора. И преди всичко ви трябва сърце, защото в днешно време всичко се научава. И достатъчно неща са ми минали през ръцете- винаги ще се намери някой да ви каже "Че това няма да стане". Просто като ви кажат така го чувайте вече като "Аз не мога да го направя, дано ти да можеш".

Training with a baby - in the world of human rights and international activism with a newborn

This article was written two years ago for the blog of the University of youth and development EuroMed in Tunisia. I realised today that so many things have changed when it comes to international work and activism, but still motherhood is a bit unclear- do you quit when you are pregnant, do you just pause for 1-2 years, how do you proceed when baby is on the way? And honestly that is 50% of the deal- how do institutions and NGOs treat you while you are pregnant or with a newborn if you want to still function as an activist or a trainer on an international level? Are there any inclusive policies in practice that you should know? And last but not least- does it make you a bad mother to travel with your kids, are you a burden for others, does it make you a quitter to stay at home or does it make you a better parent to pause your international freelancing for the baby's sake?

So many questions, so little honesty and transparency on the topic. I m sharing this article, because I believe that even if one policy officer of a big NGO, or one EU-institution employee realises why many women-activist disappear  in their early 30s , than this is a meaningful article. In the past 10 years I have worked in 37 countries on topics of social inclusion and human rights and in most of those contexts I was accompanied by my children, when they were newborn or under 2 years old- not all of them at once, but still :))

And just to make it clear- my choices reflect who I am and who I want to be, it doesn't mean it should be in line with your values or that I  expect all young parents to travel 24/7.  But they should have the opportunity to do so, if they want to contribute. And yep, I said parents, not mothers only :)

--------------------

Tunisia, July 2017

I m Maya. The trainer with the baby going around the MedUni in Hammamet, Tunisia.

I was not sure if I wanted to write this article or not, but within the last 3 days so many people, especially young girls approached me with the sentence “Oh, my God, you are so brave! I never thought you could actually do that-  do a training with a baby!”, that I though It may actually be a good idea to share what it is to be a traveling, working mom and how parenting has helped me to be a better trainer and vice versa.  

First of all- I have three children. My oldest son is 6 and he has actually been to Tunisia in one training 6 years ago, again as part of my work. I have a daughter, who is nearly 5 and you’ve met my youngest son – a.k.a The Batman Baby, who is 1 month old. I work as a freelance trainer, I am part of the European youth forum pool of trainers,  and I am a founder of a social start up in Bulgaria, where we mentor and employ youngsters raised in orphanages. My work life is what I have dreamt of - it perfectly combines some policy and training work on international level and grass root work focused on inclusion and social innovation back at home. I love it! Truly! I have dreamt of having that kind of working dynamic and I am very, very, VERY happy that after of years of efforts it is real.

When I had my first kid, I was 25. Both me and my husband were not exactly adults. University –graduates full of dreams and hopes. And questions - especially for the kids. Many times when somebody said – you should not do this or that because you have kids now, we questioned…People were surprised when we went camping with a baby. Then people were surprised when we traveled by plane with the baby. And people were quite surprised when we decided we wanted to have another baby.

Mom advice/ trainer’s advice 1- People judge by their own values and perceptions- camping, flying, number of children all of that is subjective. And you can never be OK with everyone around. So don’t try. From a trainers point of view that is like- there is never an energizer that is good for everyone in your group. Get over it :D 

Back to baby topics:

I want to underline that taking risks and being irresponsible is nothing close to what I m sharing with you! All of our decisions were influenced by reading, asking questions to our pediatrician and observations. For example we asked : When is it safe for a baby to be a on plane (generally it is after 2 weeks). Our doctor said – after 2-3 weeks it is OK, but aren’t you afraid? And I said, but doctor, you just said it is OK, why should I be afraid? And he said ”I don’t know, cause it’s a baby”. More or less that is the case with all fears- “I’m pretty sure I should be afraid, even though I don’t really know what of…Just in case, I ll be afraid then! Done, feaaar!”.

Maybe because I became a mom relatively young, I was still rebelling against norms and fears and I decided that just because I m a mom now, it doesn’t mean my professional life is on pause and I should stay at home. I started to do trainings with my son in a sling tied around my bosom, as you have seen me around Hammamet youth centre. Why?  Well because the first few months generally babies sleep and eat…and ok - poo. That’s all. If you are healthy and the baby is healthy, if you feel fine and you want to work - you are more than fine to do so. Is it necessary- no, of course not. If as a parent you want to stay at home and relax- that s totally fine with me, but just keep in mind that there are also other options. For me it was an option that was worth exploring- I had no idea if it would work, but it seemed so- my son was calm and sleeping when I was giving speeches or doing presentations.  He would wake up each coffee break to eat and go back to sleep for the session. From a logistical point of view If the baby is breastfeed only, that means you are very mobile as well, because all you carry around for food is…yourself. And yes, that’s convenient. 

Question wisely what society tells you to do as a parent. Both parenting and trainers design should be based on you being informed and happy with your decisions☺

Sometimes I think media and society are over-complicating things. I’m not saying taking care of a baby is easy- on the contrary – it is not. But sometimes media and marketing specialists are trying to convince us we need   expensive and enormous amount of stuff for the newborns: you need humidifiers, sterilizers, you need wooden hand-crafted toys, fashion baby socks, etc. Honestly, you don’t need toys until the first year. We had so many and most of the time the baby would just enjoy the company of his own toes in his mouth. Don’t focus on providing things, but on providing attention, time and love – with your partner and with the child. If my husband was not encouraging me to do my trainings with my baby-co-trainer, maybe I wouldn’t – I was full of doubts based on nothing. Just on the fact that nobody else was doing it, so there should be something wrong with the idea. Nope. Nothing wrong.  

Raising Children and having a family should be based on individual decisions, not on what somebody else is doing or not doing. There is not right or wrong there- there is you as parent with your own needs, routines, habits, desires, dreams and wishes and there is your partner with his or her own. There are not two families which are the same, nor two babies. So to say that something is good or bad for a family is close to naive. As from trainers point of view I have only one quote “taylor- made trainings”.

Last but not least I want to tackle the questions of is it hard to deliver a training with a baby 24/7, am I brave, is it unbelievable or not to be doing a training with a 1 month baby in Tunisia? 

Yes, it is difficult- staying focused on a session with 20+ people while you woke up 4 times tonight, eating half of your plate because baby needs to burp now, watching the time for the group while you are trying to be on time with breastfeeding. It can be difficult sometimes. Maybe, I’ve forgotten how scared I was when 6 years ago I came to Tunisia for the first time with my first born son. It is brave, not because it is hard physically ( even though going around with 5 kilos on your chest all day is not a piece of cake), but it is brave because you question society norms and borders. I don’t consider myself brave, but I am in a position to do brave things☺ I think that we should encourage more girls and women to be what and where they want to be. And we as activists have the responsibility to practice what we preach- so yes, I am sending a message by working with my 1 month baby, yes I want more activists and trainers to be around with their babies, when they become mothers, because motherhood should not be stigmatized as something that needs isolation. Parenting is in need of peace, dedication and integrity, not isolation. How do you find your own peace depends on you- I find mine in Tunisia during the Annual meeting of the EuroMed Network. 


PS If you are a trainer or participant with a newborn or child under 2 years old- ASK what kinds of policies exist for the organisers of your event. Many times they would be OK with you coming with your baby and cover the extra 30-40 euros for plane ticket or even sometimes hire a nanny or pay for a companion to join you so you can implement your responsibilities in a quality and non-stressful way. Salute to the European youth forum, National youth forum of Bulgaria,  Catalan youth Council, JEFF Europe, CET-Platform Bulgaria, YEN and all other thoughtful people who have helped me be where I am now

9 неща, които са ОК във Варна

Аз не съм от Варна, но последните 13-14 години си ги изкарах тук и се броя за нещо като поне четвърт варненче. Идвайки от Велико Търново съм свикнала родното ми място да има много силен local pride момент- не само защото е Старата столица, не само заради ЕТЪР,  но и по принцип- ей така, щото е по-хубаво. Варненци от друга страна също много си обичат Варна, но често тази любов някак минава в "Абе, тука нищо не става, всичко е зле, всичко е ТИМ, нищо не работи, руснаците изкупиха земята, вечни ремонти..." Вижте... накратко казано и аз, и семейството ми избрахме Варна за свой дом пред няколко други алтернативи, повечето извън България. И не съжалявам (още...). Смятам, че всеки може да намери много причини да тръгне...отвсякъде. Аз съм намерила само една да живея във Варна и тя ми е достатъчна- морето. Но да си дойдем на думата- във Варна всъщност СЕ СЛУЧВАТ страшно много хубави неща, а в хейтърското говорене срещу всички и всичко просто няма място за тях. И сега това ще е лигаво-сладникав пост за Варна и колко е хубаво тук с 9 неща,  които са ОК във Варна.

1) Има голяма пешеходна зона- ок, имаше ремонт, фонтанът можеше да е по-иначе, дупката за 43 млн лв и тн.... НО факт е, че живеем в град с гигаааантско прекрасна пешеходна зона, която прелива в гигантско-прекрасна Морска градина. Всъщност можеш да тръгнеш от Катедралата с детска количка или ролери и да излезеш малко след Делфинариума и това колко точно градове го имат? Има ли какво да се оправя в морската, има ли разпадащи се фасади по пешеходната- абе, има. Но едното не премахва съществуването на другото. 
2) Креативните готвачи и фермерите на Варна - ей тука не можете да ме пипнете- няма такива хора. Има едни 100 души ( може и по-малко да са), които обърнаха начина, по който варненци пазаруват ( пазарят, извинети). Фермерски пазари, Улици на готвачи, Фестивали на пицата с квас и пицата без квас, Стрийт-фууд фест и тн и тн. Тези хора така промениха местния климат, че даже не се диша без тях вече. Много хубави, много отдадени - и да, това също не е баш във всеки град. Разглезени сме тук и не го осъзнаваме. Приятно е, благодарим.
3) Аверите/Диагонал, Арест, Рубик, Брик Бар и още едно-две такива местенца, където хората зад бара и хората пред бара са една и съща бира. Много са ми безлични кафенетата по центъра с кожени сепарета, кафе Лаваца с хартиено късметче и пластмасова пръчка... и за фон Радио Сити без платени авторски права ( предполагам..). УжасТ. Антидотът на всичко това са едни малки общности, които взаимно си се поят и то с готини неща, а не с безвкусици. Аверите категорично повлякоха крак и създадоха нуждата на варненци да пият друго освен Каменица и Загорка. Наздраве с Гларус.

4) Beehive, Чайната, Анти-кафе, Рапана, Innovator, Хатори, Хале 3, Работилница "За теб" -  не мога да не спомена, че ако преди 4-5 години попиташ някой какво може да прави надали отговорът щеше да е " Ами отивам на събитие еди къде си". Събитийната култура вече беше удавила София с Червената къща, Сохо, Бетахаус и др подобни, но Варна си остана няколко години назад. Но пък като се почна- coworkng до coworking-а, мила моя майньо льо. И всичките с едни събития - то безработен да си няма как да ги покриеш- рисуване, дискусии, дизайн, архитекти, скейтъри, тренинги за личностно развитие и неформално образование, неща за програмисти, роботи и всякакви други общности и интереси ВЕЧЕ имат някаква алтернатива за контакти и networking.  Достатъчно ли е? Ами не е, може още. Но е похвално, че има дори и това. Зад всяко едно от тези микро-общества има сума ти безсънни нощи на целеустремени хора, които просто са искали да направят, както казват Дарик, "Варна един по-добър град за живеене". Е, браво, получава се.
5) Детските площадки. Такааааа, тука имам емпирични данни, защото сравнявам по детствата на децата си. Най-големият ми син е почти на 8. Имаше супер екстремно време между 10 месеца и 2 години, когато ходехме в Морската, защото се чудех първо тетанус ли ще хване от ръждивите пирони по люлките или директно да си ходим с гипса наблизо, заради пропадащите парзалки. С дъщеря ми лека-полека се нормализираха нещата, тя е на 6. А за Григор, който е на 1 и малко просто е рай- нищо не му пада на главата ( поне не от детските площадки) от никъде не пропада, а аз има как да седна да пия кафе и къде да го "пусна" на различни места из града. Кеф. Не знам дали родителите, чиито деца сега са на 1-2 осъзнават колко е тъпо да нямаш детски площадки и каква даденост са вече те за варненци. Специално ли е? Отново не е, ама е хубаво и е gotowo.
6) Летището. О, колко обичам Летището. Да, знам- ТИМ, концесиите, всичко, ужас, да знам. Но вече освен България еър има още 4-5 компании, които целогодишно ни правят една идея по-в света от преди. То Виена, то Истанбул, пък лоу-кост, пък чартъри- ми приятно е. Аз помня, че имаше един период, в който буквално само и единствено Варна-София се случваше след Октомври и летището напомняше сериозно на декор от стар уестърн с прелитащите ниско топки храсти ( никога не съм разбирала тези храсти, между другото)
7) Чужденците и някакви завърнали се варненци. Да, ок, "Ама те колко си тръгват от Варна, целият 12-а на Френската щял да ходи да следва нам-къде си". Ми сигурно. Ама и много се връщат, отделно има пък някакви странни дето даже се заселват тука и не само си идват да се пенсионират, ами даже да ....абе да работят и да живеят, деца правят тука, женят се, инвестират. И не са само руснаци, между другото. На прима виста се сещам поне за 10-20 семейства между нашенци и чужбинци, които съзнателно са решили да живеят във Варна- французи, индийци, американци,  еквадорци, бразилци и тн. Браво, елате повече :)

8) Фестивално-културно-галеристкия живот. Има какво да се желае, но всъщност има смислени неща, които се случват във Варна в тази посока-  Световния фестивал за Анимационни филми, "Любовта е лудост",  Карантината, благотворителния ежегоден фестивал "Усмихни се, Карин дом" са сред по-необикновените, с които обаче варненци вече са свикнали.  Театралният фестивал е гигант, Балетният конкурс- дори, да не е вашето нещо, е титан. А музиканти като Тони, Страци, Реджи  и проекти като VSOP правят зимите поносими. Но не само- детската опера, Театралните школи, Музикалното училище, Градска галерия - всички тези неща правят Варна някак ...приятна.
9) Плажът е навсякъде около нас. Да, може би се чувствам така и заради ремонтите и количеството вдишан пясък около поредното кръгово. Но плажът е на пешеходно разстояние откъде ли не. Почнах да осъзнавам това като започнах да пътувам повече- голям лукс е градът ти да се прелива в плаж и море.  И това вече е специално и трябва да му се радваме повече :)

Къде на майтап, къде на сериозно-  тука е ОК. Може да бъде много по-добре. Но си зависи от нас. Има много неща, които можем да направим за да живеем по-приятно заедно около морето, и съзнавам, че това звучи като написано от Тончо Русев. Ама е така. Ремонтите са гадни и безкрайни, няма сняг за Коледа, има задръствания, в новия Лидл няма къде да се паркира- абе изнерващо е. Но пък вижте горните 9 неща. Варна си дърпа напред. С нейно собствено бавно темпо. Но след дълга летаргия е така. И все пак е по-добре от Добрич. Нищо лично, не знам защо не харесвам добруджанците, но така са ми казвали варналии и не ги харесваме аххахахаах