Аз не съм от Варна, но последните 13-14 години си ги изкарах тук и се броя за нещо като поне четвърт варненче. Идвайки от Велико Търново съм свикнала родното ми място да има много силен local pride момент- не само защото е Старата столица, не само заради ЕТЪР, но и по принцип- ей така, щото е по-хубаво. Варненци от друга страна също много си обичат Варна, но често тази любов някак минава в "Абе, тука нищо не става, всичко е зле, всичко е ТИМ, нищо не работи, руснаците изкупиха земята, вечни ремонти..." Вижте... накратко казано и аз, и семейството ми избрахме Варна за свой дом пред няколко други алтернативи, повечето извън България. И не съжалявам (още...). Смятам, че всеки може да намери много причини да тръгне...отвсякъде. Аз съм намерила само една да живея във Варна и тя ми е достатъчна- морето. Но да си дойдем на думата- във Варна всъщност СЕ СЛУЧВАТ страшно много хубави неща, а в хейтърското говорене срещу всички и всичко просто няма място за тях. И сега това ще е лигаво-сладникав пост за Варна и колко е хубаво тук с 9 неща, които са ОК във Варна.
1) Има голяма пешеходна зона- ок, имаше ремонт, фонтанът можеше да е по-иначе, дупката за 43 млн лв и тн.... НО факт е, че живеем в град с гигаааантско прекрасна пешеходна зона, която прелива в гигантско-прекрасна Морска градина. Всъщност можеш да тръгнеш от Катедралата с детска количка или ролери и да излезеш малко след Делфинариума и това колко точно градове го имат? Има ли какво да се оправя в морската, има ли разпадащи се фасади по пешеходната- абе, има. Но едното не премахва съществуването на другото.
2) Креативните готвачи и фермерите на Варна - ей тука не можете да ме пипнете- няма такива хора. Има едни 100 души ( може и по-малко да са), които обърнаха начина, по който варненци пазаруват ( пазарят, извинети). Фермерски пазари, Улици на готвачи, Фестивали на пицата с квас и пицата без квас, Стрийт-фууд фест и тн и тн. Тези хора така промениха местния климат, че даже не се диша без тях вече. Много хубави, много отдадени - и да, това също не е баш във всеки град. Разглезени сме тук и не го осъзнаваме. Приятно е, благодарим.
3) Аверите/Диагонал, Арест, Рубик, Брик Бар и още едно-две такива местенца, където хората зад бара и хората пред бара са една и съща бира. Много са ми безлични кафенетата по центъра с кожени сепарета, кафе Лаваца с хартиено късметче и пластмасова пръчка... и за фон Радио Сити без платени авторски права ( предполагам..). УжасТ. Антидотът на всичко това са едни малки общности, които взаимно си се поят и то с готини неща, а не с безвкусици. Аверите категорично повлякоха крак и създадоха нуждата на варненци да пият друго освен Каменица и Загорка. Наздраве с Гларус.
4) Beehive, Чайната, Анти-кафе, Рапана, Innovator, Хатори, Хале 3, Работилница "За теб" - не мога да не спомена, че ако преди 4-5 години попиташ някой какво може да прави надали отговорът щеше да е " Ами отивам на събитие еди къде си". Събитийната култура вече беше удавила София с Червената къща, Сохо, Бетахаус и др подобни, но Варна си остана няколко години назад. Но пък като се почна- coworkng до coworking-а, мила моя майньо льо. И всичките с едни събития - то безработен да си няма как да ги покриеш- рисуване, дискусии, дизайн, архитекти, скейтъри, тренинги за личностно развитие и неформално образование, неща за програмисти, роботи и всякакви други общности и интереси ВЕЧЕ имат някаква алтернатива за контакти и networking. Достатъчно ли е? Ами не е, може още. Но е похвално, че има дори и това. Зад всяко едно от тези микро-общества има сума ти безсънни нощи на целеустремени хора, които просто са искали да направят, както казват Дарик, "Варна един по-добър град за живеене". Е, браво, получава се.
5) Детските площадки. Такааааа, тука имам емпирични данни, защото сравнявам по детствата на децата си. Най-големият ми син е почти на 8. Имаше супер екстремно време между 10 месеца и 2 години, когато ходехме в Морската, защото се чудех първо тетанус ли ще хване от ръждивите пирони по люлките или директно да си ходим с гипса наблизо, заради пропадащите парзалки. С дъщеря ми лека-полека се нормализираха нещата, тя е на 6. А за Григор, който е на 1 и малко просто е рай- нищо не му пада на главата ( поне не от детските площадки) от никъде не пропада, а аз има как да седна да пия кафе и къде да го "пусна" на различни места из града. Кеф. Не знам дали родителите, чиито деца сега са на 1-2 осъзнават колко е тъпо да нямаш детски площадки и каква даденост са вече те за варненци. Специално ли е? Отново не е, ама е хубаво и е gotowo.
6) Летището. О, колко обичам Летището. Да, знам- ТИМ, концесиите, всичко, ужас, да знам. Но вече освен България еър има още 4-5 компании, които целогодишно ни правят една идея по-в света от преди. То Виена, то Истанбул, пък лоу-кост, пък чартъри- ми приятно е. Аз помня, че имаше един период, в който буквално само и единствено Варна-София се случваше след Октомври и летището напомняше сериозно на декор от стар уестърн с прелитащите ниско топки храсти ( никога не съм разбирала тези храсти, между другото)
7) Чужденците и някакви завърнали се варненци. Да, ок, "Ама те колко си тръгват от Варна, целият 12-а на Френската щял да ходи да следва нам-къде си". Ми сигурно. Ама и много се връщат, отделно има пък някакви странни дето даже се заселват тука и не само си идват да се пенсионират, ами даже да ....абе да работят и да живеят, деца правят тука, женят се, инвестират. И не са само руснаци, между другото. На прима виста се сещам поне за 10-20 семейства между нашенци и чужбинци, които съзнателно са решили да живеят във Варна- французи, индийци, американци, еквадорци, бразилци и тн. Браво, елате повече :)
8) Фестивално-културно-галеристкия живот. Има какво да се желае, но всъщност има смислени неща, които се случват във Варна в тази посока- Световния фестивал за Анимационни филми, "Любовта е лудост", Карантината, благотворителния ежегоден фестивал "Усмихни се, Карин дом" са сред по-необикновените, с които обаче варненци вече са свикнали. Театралният фестивал е гигант, Балетният конкурс- дори, да не е вашето нещо, е титан. А музиканти като Тони, Страци, Реджи и проекти като VSOP правят зимите поносими. Но не само- детската опера, Театралните школи, Музикалното училище, Градска галерия - всички тези неща правят Варна някак ...приятна.
9) Плажът е навсякъде около нас. Да, може би се чувствам така и заради ремонтите и количеството вдишан пясък около поредното кръгово. Но плажът е на пешеходно разстояние откъде ли не. Почнах да осъзнавам това като започнах да пътувам повече- голям лукс е градът ти да се прелива в плаж и море. И това вече е специално и трябва да му се радваме повече :)
Къде на майтап, къде на сериозно- тука е ОК. Може да бъде много по-добре. Но си зависи от нас. Има много неща, които можем да направим за да живеем по-приятно заедно около морето, и съзнавам, че това звучи като написано от Тончо Русев. Ама е така. Ремонтите са гадни и безкрайни, няма сняг за Коледа, има задръствания, в новия Лидл няма къде да се паркира- абе изнерващо е. Но пък вижте горните 9 неща. Варна си дърпа напред. С нейно собствено бавно темпо. Но след дълга летаргия е така. И все пак е по-добре от Добрич. Нищо лично, не знам защо не харесвам добруджанците, но така са ми казвали варналии и не ги харесваме аххахахаах
четвъртък, 27 декември 2018 г.
петък, 23 ноември 2018 г.
Как да научим бебето да лети
Много е кратък животът, а твърде е малък светът, за да не си позволяваме да летим
Много полети. Никога не съм смятала, че толкова много ще летя със самолет. Мечтала съм си като малка- за първи път се качих на самолет на 20. И то до София- голям успех… Както и да е - не ми е за това приказката. Всичко започна преди 10 години, когато почнаха да ме канят да правя обучение извън България- първо само наоколо - Румъния, Гърция, Македония. След това лека- полека Португалия, Белгия, Молдова, Испания, Финландия и та чак до Тунис и Катар. Водила съм конференции с по 500 души, имала съм обучения и с по 10 участника. Посетила съм 36 държави, голяма част от тях с децата си. “Защо?!” ще попита някой умник, “Не знам”- ше отговоря аз. Имах нужда да е така- обожавам си работата, харесвам ефекта върху хората, когато говорим за човешки права, за общности, за образование, за социални иновации, за деца. Но пък много си харесвам и моите деца. Всяко едно от тях поотделно и общо като троица- много приятни хора, много сладки и спокойи бебета. И не исках да ги оставя. От този пуст егоизъм тръгна всичко и се оказа, че всъшност голяма част от международните ми работодатели - North-south Centre, Съвета на Европа, Европейския младежки форум, Европейската Комисия, големите граждански организации- те всъщност тези хора си имали политика за работа с майки и всъщност няма да изпаднат в амок ако отида с бебето на обучение. Много ми беше странно в началото. Както на повечето от вас сега като четете- чудех се уместно ли е, как ще се справя, как ще стане чисто логистично- кой къде ще спи, кой ще плати билетите, как ще работя.
Хората са го измислили- поемат ти или билет и настаняване на таткото, за да го гледа, или ако е мъничко и спокойно ( като моите) си летите заедно и то си спи, докато ти си говориш- това разбира се работи в демо-версията до 5-6 месечни бебоци. Така или иначе основната фунцкия на бебетата първите месеца е да спят. Аз съм си мислела понякога, че има такива бебчета- спокойни и спящи, които даже не са наясно, че са излезли извън корема на майките си- такава летаргия просто. Със Симеон, най-големият ми син бях доста предпазлива- водих тренинги и конференции основно из България. Докато не се приземихме в Тунис като беше на 6 месеца, дъщеря ми летя за първи път на 45 дни до Кипър, а най-малкият отиде до Тунис пак на 30-на дни- буквално с топъл-топъл паспорт от МВР-то. Защо това не е страшно? Защото не е - толкова е просто. Ако и вие и бебето сте здрави и се чувствате добре значи няма медицински противопоказания да летите. От друга страна ако вярвате, че бебето и майката не трябва да излизат първите 40 дена след раждане и всеки със сини очи трябва да ги заплюе, за да не ги уручаса, моля спрете да четете до тук. Или поне прочетете това: шансът някой да ви зарази по въздушно-капков път с нещо докато ви заплюва против уруки е доста сериозен, моля не давайте да ви заплюват, не е хубаво! Да се върнем към летеното обаче- ако сте здрави, няма проблем по принцип. Има няколко основни неща, които е хубаво да спазвате, за да си изкарате добре. От всички полети аз съм имала един кошмарен, който беше тотална щета- Гришо пищя около 2 часа от три часов полет, аз накрая се разревах в тоалетната от срам. Но това е един полет на едно дете от общо около 30-40 полета с всичките ми деца;))) Разбира се, много неща могат да се объркат, но ето няколко практични съвета, за всички, на които им предстои полет с бебе:
- Изморете бебето преди полета- така си планирайте престоя на летището, че да мине в игра. Повечето бебета преди годинката редуват активни периоди и периоди на 2-3 часа сън и колкото повече порастват, толкова повече се разреждат тези периоди, а бебето става все по-активно. Но в началото поне ви давам гаранция, че ако 2 часа преди полет си играете, пеете, гъделичкате, и тн, шансът да имате спящо бебе в самолета е прекрасно голям.
- Какво да носите - колкото по-малко, толкова по-добре, особено ако само един родител лети с детето. Аз винаги нося слинг, шал и раница. В раницата има 5 памперси ( ако не ги забравя), мокри кърпи, вода и ябълка или бисквити. А ако кърмите и бебето е под 6 месеца, какво и да носите няма значение, само го накърмете ( ако сте майката :))), ако сте таткото му дайте вода :)). Винаги носете един -два памперса отгоре, дори да сте за двучасов полет- може да ви се загуби багажа, да ви закъснее полета- всичко се случва, а на летищата не се продават памперси. Ябълката не е за наяждане, а за отвличане на вниманието, както и водата. Ако бебето ви е малко и още незахранено, като го приспите си изяжте ябълката като пич- заслужили сте я! Когато сте в ограничено пространство с толкова малък и любопитен човек всичко може да стане забавно и едновременно адски скучно, за това, ако бебето ви не спи и му е скучно ще почне да реве- от скука. За да съм съвсем ясна и честна- летенето с бебе не е съвсем лесна работа, но не е и невъзможна. Изисква концетрация и подготовка- като при военна мисия- вие трябва да се горе-долу свежи и наспани ( като всички родители с новородено), за да можете да сте активни през полета. Дори бебето да спи, то обикновено спи върху вас- или в слинг, или на ръца- тт вие няма как да спите по време на полета, защото ще си изтървете бебето и хората ще ви гледат осъдително.
- Какво да не носите- книжка, таблет, кръстословици- тотален майтап и никакъв шанс. Най-много да видите он-борд списанието с парфюмите от 200 евро и после да си спомните, че още кърмите и няма как да сте с парфюм.
- Как да изпозлвате средата около себе си- Играйте на “Ку-ку и къде е бебето” с пътниците около вас. Дори да са пълни темерути и да се самосъжаляват, че баш до тях имам пътник с бебе, все един ще е пич и ще ви върже на акъла. Играйте с всякакви чашки, бъркалки, салфетки и ги показвайте все едно сте нмарили светия граал в джоба на седалката пред вас- бебето няма идея колко са тривиални тези неща и ако види вашето впечатление и то ще се шашне и ще забрави да реве.
- Ако сте с бебе под 6 месеца седнете до прозореца, за да се отпуснете и вие, когато заспи и за да гледа, когато е активно. Ако детето ви е много любознателно поискайте място до пътеката и след като се издигнете на височина, подходяща да откопчеете предпазните колани, се разходете до задната част на самолета - там където стоят количките с кафе. Там можете да правите малки, дребни луди кръгчета от 6 крачки в посока, но пак е различно-нова среда за бебо и ще се разсее.
- Какво да правите с хората около вас? Другите пътници- любимото ми е като някой ме погледне с поглед “Що реве сега това бебе”. Игнор и продължавайте с плана. Никой не ви съди за нищо ( може би само един-двама, които са бездетни 20-годишни с махмурлук ви мразят), но повечето хора всъщност разбират. Пълно е с родители с малки бебоци по самолетите, така че най-вероятно и преди са виждали такива като вас. Сега много внимателно прочетете- ако някой иска да ви помогне, не се правете на много можещи- "Може ли да го подържа?"," Искаш ли да играем?, "Ама кое е това хубаво бебе?" и други подобни въпроси са ясни индикатори, че си имате работа с а) майка или татко, които отскоро летят сами и им липсва отрочето б) баба или дядо,които тайно се надяват на внуци, но “децата не щат още”; или просто някой добър човечец, който ви влиза в положение- приемете помощ, ако бебо е спокоен сред хора ще се зарадва и доумори … и ще заспи по-бързо.
- Не на последно място -имайте предвид, че противно на очакваното колкото по-малко е бебето, толкова по-лесно се лети с него. Едно дете на две годинки е в състояние да ви побърка аргументирано, да спори с вас за бонбони от Duty-free-то, да не се умори и дори да не заспи въобще по време н аполета, но за сметка на това да е кисело през цялото време за всичко в света. И освен това трябва да му платите билета напълна цена., Повечето авиокомпании ще ви вземат 10% от цената на билета на възрастенили 20-на евро за деца под 2 години, но тези над 2 години често си летят на пълен билет и това е икономически ужас.
От 2 седмици летя без най-малкия ми син и отново имам самолетна независимост, бях забравила какво е и сега съм в ролята на “играч-на-къде-е-бебето-с-чужди-бебета” и някакви майки ми кимат с благодарност, че имат 10 секунди свобода. Хем ми липсва да летя с бебе, хем ми е леко и прочетох 1 книга за два полета.
Бебетата не могат да летят, но вие можете да летите с тях във всеки един смисъл- не ограничавайте себе си от страх. Ако трябав да се върна и да мисля дали щях да съм по-успешна ако бях работила на пълни обороти без децата ми и бях намерила някой да ги гледа, или пък щях да съм по-добър родител ако бях спряла да работя при появата на децата, за да съм нетолъчно с тях вкъщи и не ги мъкна по летища- нямам ни най-малка представа. Все си мисля, че всяка ситуация може да бъде пригодена, така че да работи за всеки. Много неща съм научила покрай полетите и работата с децата, които иначе никога нямаше да ми се случат. Миналата година, когато водих поредния тренинг в Тунис с 30-дневния Григор дойдоха и ме снимаха от Тунизийската национална телевизия с цел да видят повече жени от региона, че майчинството не значи изолация, а приемане. Щастлива съм да имам колеги, които са ме приемали в комплект + 1, но смея да твъдя, че съм прецакала максимум 2-3 % от нещата покрай бебе-грижи. Което би било същото ниво на прецакване ако бях разсеяна например. Аз съм разсеяна, но това е друг въпрос. Та- летете. Научете и себе си, и детето си, и семейството си да лети и да си позволяава толкова, колкото иска. Много е кратък животът, а твърде е малък светът, за да не си позволяваме да летим.
четвъртък, 22 ноември 2018 г.
Летящите хора
Искам да ви разкажа за една особена порода летящи хора. И по стихотворението, и по наблюденията ми от постоянните полети между Варна, Истанбул, Амстердам, Лисабон, Доха и къде ли не. Ако летите до Виена или до Лондон често българите, които срещате ще попаднат в една от следните категории- 1) семейства с малки деца, които са избрали да са образована средна класа съществуваща на Запад - може да са бачкатори, търговци, спортисти, медици, артисти - всякакви има- цялото семейство е тръгнало, всяка година за по 2 седмици са си “вкъщи” , говорят български, имат по 2 деца. Втората група е с профил административен персонал- по всякакви европейски въпроси летят фини момичета с кестеняви коси с леко омбре, с тъмно сини панталони и изгладени сака и по—възрастни чичовци с неизгладени сака- преводачи, дипломати, управници- ще ги познаете по това, че ходят по групички от по 3-4-ма и говорят все за някакви проекти и директиви. Третата група са по единично пътуващи с овехтели якета 50-60 годишни мъже и жени, които очевидно са оня процент от бг-икономиката, който не ни позволява да се сринем - дали чистят офиси нелегално, дали са продавачи в Лидл или са строители никога няма да разберем. Но те не говорят английски, не си намират гейта и чек-ина, а често се чудят как да кажат на стюардесата, че не искат кафе, защото мислят, че се плаща.
Има обаче една много много различна категория летящи хора, която почнах да срещам при полетите ми през Истанбул. За да съм по-точна говоря за Летящите мъже. Винаги са мъже- между 26-27 и 45 годишни. Възпитани, облечени по спортен панталон и анорак, с раница, с умихнати очи, малко бръчки по челото и набола брада. Сами или по двойки, често виждат познати в самолета и се поздравявт, но след 1 минута няма какво да си кажат и пак си сядат по единично. Когато летиш по 2-3 пъти месечно много почваш да гледаш хората. Някаква практическа антропология завърших последните 3-4 години. Сигурно имам поне 100 часа престой на Истанбулското летище последните 2 години и нямам идея колко леталетен стаж, но ако се напъна мога и да успея да приземя някой селскостопански витлов самолет. Тези хора от странната категория ме объркваха защото не влизаха в нито едно от горе-описаните- без деца пътуват, винаги сами или по двама, някак възпитани и сдръжани, но активни и на щрек. И пътуваха точно толкова безпристрастно и отегчено, колкото и аз- очевидно често и по много. Пътниците, за които самолето-летенето е ежедневие и тези, за които е преживяване може да ги познаете по дрехите. Тези, за които е ежедневие носят максимум по една чанта, влизат последни в самолета, защото не им се реди на опашка, и се обличат все едно отиват до магазина. Тези, за които самолетния полет е рядко преживяване са гримирани, сресани, изгладени, усмихнати, първи на опашката ( на всяка опашка), че даже гледат инструктажа на стюарда. Не, че първите са някакви летищни търтеи, но определено не им е важно, че летят и вълнението от това е равно на вълнението при това да си измиеш зъбите- знаеш че трябва и го правиш машинално. Но да се върнем на нашите странни Летящи хора. Почнах да ги гледам, да ги изучавам- имат по-скоро практични, отколкото скъпи часовници, не говорят с акцент, българи са си всичките. Всичките с едно отегчение летят от Варна и с едно нетърпение кацат към Варна. Работниците по кораби. Плаващите хора са всъщност летящите хора. Толкова различни съм си ги представяла. С моя търновско-балкански бекграунд..аз моряк не бях виждала, освен на снимка, до 20 -годишна. Чувала съм за тоновете пари, които идват от работата по кораби, и си представях едни по-заможно изглеждащи, високо-мерно разгулни мачовци, които си гледат живота, докато бедните им жени си стоят вкъщи и ги чакат със замечтан поглед в хоризонта ( има и друг сценарий, сигурно, но този избирам да ползвам). Всъщност откакто ги наблюдавам минаха около 14-15 месеца. И мразя генерализациите, но по дяволите, тези хора са с толкова сходни поведенчески черти, че чак е трудно да не решиш, че са расли в някаква моряшка комуна. Всичките са като на мисия и повтарят един на друг “Да, бе летим сега и имам после едни две седмици пауза и после пак 10 седмици на кораба, после 14 седмици съм си в къщи”, “Да, да, чакам си договора, но то е нормално да се бави, ще дойде”. В разговора съвсем се разхвърлят дестинации между Бахрейн и Рио - кой къде е бил, откъде е “тръгнал” и колко време трябва да е там. Колкото повече ги слушах, толкова повече почвах да се запознавам с тях- те бяха обикновено първите, които като ме видеха с бебе и ми помагаха да си кача чантите, да ми подадат поредния хвърлен беберон или директно да пуснат някакви детски песнички на телефона си. И от тук идва това, което ме провокира днес да напиша за Летящите хора- те са всичките бащи и съпрузи и откровено ви казвам, тези хора май са основно това, въпреки, че физически по 10, 14 или повече седмици ги няма. Те се идентифицират с това. Те говорят основно за децата си. За порастването. За ВКЪЩИ. Не можете да си представите колко пъти се казва думата вкъщи. Един от последните хора, с които се запознах ме помоли да му помогна да изберем парфюм за дъщеря му. И ми разказа за нея- колко бързо между няколко договора е станала много голяма и вече ползва парфюми. И избрахме нещо, дано й е харесало. Сега в самолета за Катар има едни двама точно пред мен и си говорят пак - за договорите си, за жените си, показват си снимки на децата и се смеят. Ако сега си направите произволен експеримент и отидете до някое кафене на центъра и седнете при мъжка компания имам усещането, че е по-вероятно да се чуят теми за еврофутбол, за ремонта по улиците, за това жените колко са меркантилни и как нищо в България не върви. И много странно тези еднакви, и по своему уникални мъже, как говорят за съпругите си и за децата си- един не чух да каже ‘мойта, оная, тая” да не говорим за нещо обидно или дори леееко неуважително - няма! А често съм чувала из автобуси и ресторанти, когато някой говори за жена си да ползва думи и квалификации, които никой не би трябвало да ползва за човека до себе си, най-малкото от себеуважение. Тези какви екземпляри са- явно като напуснат българското летателно пространство нещо се случва? Или е от самота или от страх? Или от любов? Много свестин мъже има- инженери, водолази, готвачи - всякакви българи има по корабите. Сигурни има и кофти мъже, кофти бащи и кофти …хора Но без желание да ги героизирам- много е видимо, колко им е важно да са бащи и съпрузи. Не знам дали са приели тази своя роля по-отговорно от повечето български татковци, само защото физически често липсват или интернационалния контекст ги прави по-малко балканци, но каквото и да е, аз съм супер впечатлена. Евала.
Има обаче една много много различна категория летящи хора, която почнах да срещам при полетите ми през Истанбул. За да съм по-точна говоря за Летящите мъже. Винаги са мъже- между 26-27 и 45 годишни. Възпитани, облечени по спортен панталон и анорак, с раница, с умихнати очи, малко бръчки по челото и набола брада. Сами или по двойки, често виждат познати в самолета и се поздравявт, но след 1 минута няма какво да си кажат и пак си сядат по единично. Когато летиш по 2-3 пъти месечно много почваш да гледаш хората. Някаква практическа антропология завърших последните 3-4 години. Сигурно имам поне 100 часа престой на Истанбулското летище последните 2 години и нямам идея колко леталетен стаж, но ако се напъна мога и да успея да приземя някой селскостопански витлов самолет. Тези хора от странната категория ме объркваха защото не влизаха в нито едно от горе-описаните- без деца пътуват, винаги сами или по двама, някак възпитани и сдръжани, но активни и на щрек. И пътуваха точно толкова безпристрастно и отегчено, колкото и аз- очевидно често и по много. Пътниците, за които самолето-летенето е ежедневие и тези, за които е преживяване може да ги познаете по дрехите. Тези, за които е ежедневие носят максимум по една чанта, влизат последни в самолета, защото не им се реди на опашка, и се обличат все едно отиват до магазина. Тези, за които самолетния полет е рядко преживяване са гримирани, сресани, изгладени, усмихнати, първи на опашката ( на всяка опашка), че даже гледат инструктажа на стюарда. Не, че първите са някакви летищни търтеи, но определено не им е важно, че летят и вълнението от това е равно на вълнението при това да си измиеш зъбите- знаеш че трябва и го правиш машинално. Но да се върнем на нашите странни Летящи хора. Почнах да ги гледам, да ги изучавам- имат по-скоро практични, отколкото скъпи часовници, не говорят с акцент, българи са си всичките. Всичките с едно отегчение летят от Варна и с едно нетърпение кацат към Варна. Работниците по кораби. Плаващите хора са всъщност летящите хора. Толкова различни съм си ги представяла. С моя търновско-балкански бекграунд..аз моряк не бях виждала, освен на снимка, до 20 -годишна. Чувала съм за тоновете пари, които идват от работата по кораби, и си представях едни по-заможно изглеждащи, високо-мерно разгулни мачовци, които си гледат живота, докато бедните им жени си стоят вкъщи и ги чакат със замечтан поглед в хоризонта ( има и друг сценарий, сигурно, но този избирам да ползвам). Всъщност откакто ги наблюдавам минаха около 14-15 месеца. И мразя генерализациите, но по дяволите, тези хора са с толкова сходни поведенчески черти, че чак е трудно да не решиш, че са расли в някаква моряшка комуна. Всичките са като на мисия и повтарят един на друг “Да, бе летим сега и имам после едни две седмици пауза и после пак 10 седмици на кораба, после 14 седмици съм си в къщи”, “Да, да, чакам си договора, но то е нормално да се бави, ще дойде”. В разговора съвсем се разхвърлят дестинации между Бахрейн и Рио - кой къде е бил, откъде е “тръгнал” и колко време трябва да е там. Колкото повече ги слушах, толкова повече почвах да се запознавам с тях- те бяха обикновено първите, които като ме видеха с бебе и ми помагаха да си кача чантите, да ми подадат поредния хвърлен беберон или директно да пуснат някакви детски песнички на телефона си. И от тук идва това, което ме провокира днес да напиша за Летящите хора- те са всичките бащи и съпрузи и откровено ви казвам, тези хора май са основно това, въпреки, че физически по 10, 14 или повече седмици ги няма. Те се идентифицират с това. Те говорят основно за децата си. За порастването. За ВКЪЩИ. Не можете да си представите колко пъти се казва думата вкъщи. Един от последните хора, с които се запознах ме помоли да му помогна да изберем парфюм за дъщеря му. И ми разказа за нея- колко бързо между няколко договора е станала много голяма и вече ползва парфюми. И избрахме нещо, дано й е харесало. Сега в самолета за Катар има едни двама точно пред мен и си говорят пак - за договорите си, за жените си, показват си снимки на децата и се смеят. Ако сега си направите произволен експеримент и отидете до някое кафене на центъра и седнете при мъжка компания имам усещането, че е по-вероятно да се чуят теми за еврофутбол, за ремонта по улиците, за това жените колко са меркантилни и как нищо в България не върви. И много странно тези еднакви, и по своему уникални мъже, как говорят за съпругите си и за децата си- един не чух да каже ‘мойта, оная, тая” да не говорим за нещо обидно или дори леееко неуважително - няма! А често съм чувала из автобуси и ресторанти, когато някой говори за жена си да ползва думи и квалификации, които никой не би трябвало да ползва за човека до себе си, най-малкото от себеуважение. Тези какви екземпляри са- явно като напуснат българското летателно пространство нещо се случва? Или е от самота или от страх? Или от любов? Много свестин мъже има- инженери, водолази, готвачи - всякакви българи има по корабите. Сигурни има и кофти мъже, кофти бащи и кофти …хора Но без желание да ги героизирам- много е видимо, колко им е важно да са бащи и съпрузи. Не знам дали са приели тази своя роля по-отговорно от повечето български татковци, само защото физически често липсват или интернационалния контекст ги прави по-малко балканци, но каквото и да е, аз съм супер впечатлена. Евала.
понеделник, 24 септември 2018 г.
100+ неща, които децата не усещат като теб
Обичам да анализирам. Винаги и всичко. Търся причините зад нещата, обяснението зад поведението на хората, мотивацията зад резултатите. Интересно ми е така. Често реагираме без да се замислим защо и ако с възрастните ( с някои..) има как да седнеш и да си говориш после на дълго и широко, да се аргументираш, да слушаш, да разбереш и да решиш да приемеш или не, често с малките деца няма такъв филм- там често има "защото така". Първият път, когато стигнах до извода, че трябва сама да разбера какво се крие зад "защото така" или "така искам", синът ми беше много малък, дъщеря ми още не се беше появила. Сега с тримата едновременно ежедневно ми се налага да чета между редовете- ученик, дете на градина и току- що проходило човече -всеки с неговите си правила, характер и разбиране за живота. Седмица по седмица започнах да събирам този списък по-долу, стремейки се да се върна в техните обувки, когато съм била на 3, на 4, на 7- какво съм искала, какво ме плашеше, какво чувах от "големите", какво не можеше да правя и за какво мечтаех. Какво не разбирах.....Тези малки детски медитации хем ме разсмиваха, хем не натъжаваха. Най-вече ми помогнаха да не се дразня на поредното взето от земята камъче, докато бързаме или поредната разлята супа върху новата блуза. Странно е, че много бързо забравяме какви деца сме били, въпреки, че все си повтаряме, че "трябва да пазим детето в себе си". Как го пазим- искаме да е възпитано, наспано, наядено, послушно, с подредена стая и написано домашно.. А то чорлаво, бере череши от дървото и те замяра с изплюти костилки. "Мая между 3 и 7" беше много смешна и това са част от нещата, които си спомням, че ми бяха важни. Благодарение на тях си спомних, колко точно досадни могат да бъдат ежедневните задължения за оправяне на стая, домашни, миене на очи и колко щастие има в това са скачаш само по белите плочки и да избягваш сивите като лава. И така...Спомням си:
1) Колко е скучно да ти сушат косата- дни, часове, години, хилядолетия сешоар..
2) Колко обичам онази блуза, която майка ми иска да хвърли защото е скъсана на лактите. А тя ми е любимата. И изведнъж изчезна от гардероба?! Къде е?!
3) Куклите имат нужда от нова рокля често. Те не ми казват, но аз знам.
4) Колко е скучно вашите да гледат новини или "Всяка неделя"
5) Колко е нужно майка ти да си играе с теб на въображаеми неща.
6) Колко е гореща супата в началото- и да духам, и да чакам... все е вряла, защо бързат всички толкова?!
7) Колко е трудно да спреш да плачеш, когато си тъжен. Не мога, просто не мога да спра.
8) Нормално е да не знаеш защо има рани по лактите и коленете
9) Сандвичите с пастет и сирене са прекрасни
10) Сандвичите със салам и кашкавал са по- вкусни без хляб
11) Стълбите до детската градина са минимум 10 хиляди милиарда
12) Когато големите ядат лук после миришат, без значение колко си мият зъбите
13) Мусака, кюфтета, пиле с ориз- някога ще ядем ли нещо друго?
14) Нормално е сутрин да заспиш поне 3 пъти след като си се облякъл за градина и училище
15) Играчките са винаги недостатъчно и имат нужда от прегръдки, защото си нямат майка
16) Всяка вечер се пожелава "лека нощ" на всяка кукла, кола, мече
17) Пъзелите са интересни за редене, докато не ги изсипеш. После, ако може да ги прибере някой, който не съм аз
18) Помня колко исках да имам точно онази Барби с мотоциклета на витрината на магазина по пътя за училище
19) Не искам се заливам постоянно- то просто се случва
20) Магданозът и неговите подобия правят всяка манджа гадна с плаващите си листа
21) Целувките на всички баби и дядовци са твърде дълги
22) "Слушаш ли" е най -често задавания въпрос след “На колко си годинки”
23) Искам куче. Завинаги. Не, не знам какво значи "Ще се грижиш ли за него”, но ще потвърдя ако само този въпрос ме дели от това да притежавам и гушкам завинаги куче
24) Всички бездомни котки трябва да бъдат помилвани и нахранени с луканка, защото така
25) Няма "достатъчно" когато говорим за желирани червеи и шоколадови монети
26) Бутнатите саксии се случват
29) Чешмичките из града са фонтани под прикритие
30) Домашните са наказание
31) Подреждането на играчки не ме прави щастлива, нито стаята ми по-подредена
32) Все ми е тая каква марка са обувките ми, стига да блестят и да имат джуфки
33) Старите хора да странни, когато са голи
34) Захарният памук е любов, маслините миришат на чорапи
35) Хлябът е ОК, само ако го чупиш топъл
36) Не помня някога да имало ден , в който не съм се блъскала в нещо или някой
37) Обувките ги пазя, не знам защо са скъсани
38) Ключовете се губят сами
39) Искам повече джобни, за да купя бонбони за всички съученици
40) Сокът от каквото и да е, е по-хубав от водата. Включително step-четата.
41) Рязането на нокти боли и е ненужно
42) Всички детски са твърде кратки
43) Да се качиш от външната страна на пързалката е 100 пъти по -забавно, отколкото по обикновения начин
44) Ваканциите са за гледаме на детски и игра
45) Обидно е, как никой не вижда колко съм голяма и всички ми говорят като на дете
46) Тъпо е да ми пожелават само да съм “ жива и здрава и ученолюбива”
47) Не знам каква ще стана като порасна, но не ми е важно
48) Раницата се носи на едно рано, защото така съм по-готина
49) Очилата са за зубрачки. аз нося очила и това ме обърква защото не мисля, че съм зубрачка
50) Кремчетата от ягода мигат да бъдат закуска, не само десерт
51) Всяко пътуване в колата е вечност
52) Всяко люлеене на люлки е недостатъчно
53) Няма смисъл да видиш парапет и да не се пуснеш по него
54) Да си решеш косата е като да си чистиш ушите- досадно
55) 2 сладоледа на ден е нормално, не разбирам какъв е проблема
56) Много в страшно да заспиваш на тъмно
57) Броят на прочетените приказки вечер трябва да е минимум 3
58) Да си миеш сутрин очите съд студена вода боли
59) Всяка паста за зъби трябва да има вкус на ягоди
60) Стъпвамето в локви е част от вървенето
61) Никога не ми е достатъчно студено, за да се наметна с горнището
62) Не е моя работа ако големият пръст на крака ми къса всички чорапи
63) Сополите никога не излизат като духаш, като кихаш е друга работа
64) Космите по краката са интересни, но за какво са ми?
65) Рекламите са мелодични и се помнят толкова лесно, за разлика от всичко от училище "Пуловера на татко аз обичам и често тайничко..."та-дааааа
66) Да си седнеш на очилата е проблем, само ако ги счупиш и/или майка ти разбере
68) Скачането от високо не е опасно за деца, а само за родители и други стари хора
69) Шал и шапка се носят само пред възрастните
70) Рожденните дни не се броят ако ти подарят дрехи
70) Задължителните книги за лятото не са задължителни
71) Да си рисуваш по кожата през лятото с нокти е изкуство
72) Може да се играе с топка вкъщи
73) Калните обувки стават кални вкъщи- навън са просто обувки
74) Ако под душа си затвориш очите , запушиш ушите и се отпуснеш и става като буря
75) Нощем кучетата лаят много повече
76) Трябва да поздравявам съседите, за да не ми се карат вкъщи
77) След като ми пожелавт “ да съм жива и здрава и да слушкам” не знам как да продължа разговора за рождения си ден с баба
78) Ям семки с обелките, защото иначе губя време. Или мама ми ги бели- така е справедливо. Очаквам ги обелени.
79) Ям череши с костилките, за да ми поникне дърво от пъпа като на барон Мюнхаузен
80) Оцетът е кисел!!!! Олиото е мазно!!!!! Салатата е гадна и с и без тях!!!!
81) Камъните са очарователни и е хубаво да носиш в джоба си поне един .. или кестен.. или шишарка
82) Да се возиш отпред в кола сигурно е магично
83) 100% има призраци, извънземни и т.н, но е очевидно че няма Торбалан... както е очевидно, че има дядо Коледа
84) Гримираните жени са стари, особено ако имат розово-червени напудрени бузи
85) Млякото с ориз е вкусно, но с канела не го близвам, освен ако канелата не е посипана във формата на сърце.., тогава е пак вкусно
86) Работата на родителите е да мият чинии, да готвят, да четат приказки и да си играят, ако им е приятно могат да ходят и на друга работа, докато съм на училище
87) Ако стъпвам само по белите плочки ще имам шестици днес
88) "Дама пика" е отвлякла минимум едно дете от съседния вход
89) Компот не е десерт, а тъга
90) Сок от компот е сок
91) Нектар направен от компот не е нектар
92) Не разбирам какво е "да бързаме"
93) Флумастрите са за рисуване навсякъде и върху всичко и аз правя всичко красиво
94) Няма по-добро дете от мен, няма по-красива от моята майка, нито по-силен от моя баща
95) Като порасна ще се оженя за Влади Въргала или Камен Воденичаров
96) Абба, Бони М, Би-Джийс и Диана експрес са едни и същи хора и знам всичко от тях, което имаше на касетки вкъщи
97) Жан Виденов и Иван Костов са виновни за нещо
98) Да се надвесваш не значи , че ще паднеш- всичко е под контрол!
99) Ако ти е гол кръста ще настинеш и ще те блъсне кола и ще дойде дама пика, и дядо Коледа няма да ти донесе подаръци
100) Потник- всеки винаги трябва да носи минимум по един потник
101) Ядем пържени картофи от фритюрник когато мама е щастлива
102) Ядем шоколад когато празнуваме
103) Единственото, което става за ядене от пълнените чушки е пълнежа, другото са чушки?!!!
104) Единственото, което става за ядене от пълнените тиквички е пънежа... другото са тиквички!
105) Има огромна разлика между средичката и коричката, краешника се яде само, когато хлябът е топъл
106) Има едно дете от съседния вход с по-хубави играчки и по-нови маратонки и това ме натъжава
107) Ако някой е плешив не може да казваш , ако жена е дебела, също-сърдят ли се, тайна ли е..
108) Не разбирам защо не мога да вляза във фонтаните
109) Най-голямата болка във вселената, е да ти падне зъб
110) Пръстите за са смятане и бъркане е носа
111) Математиката е важна, но не знам защо
Търпение, любов, търпение, любов...разбиране. И да им помогнем да порастнат щастливи възрастни....Успех на всички ни :)
вторник, 24 юли 2018 г.
Децата и уврежданията...на обществото
Отдавна не съм писала в блога си. Със сигурност не и откакто съм в Карин дом. Когато приех да започна като изпълнителен директор там, имах един-единствен голям "хикс" в уравнението. Не бяха финансите, не бяха държавно-делегираните дейности, нито 50-те човека, които работят там. Бяха децата в Карин дом. Изпитвах страхопочитание към силата на децата и родителите там, но не ги познавах. Никога не бях работила с деца със специални потребности. Гледала съм документални филми, чела съм, но толкова. За 4 месеца научих много и най-вече научих колко не знам. Научих каква е разликата в езика и защо е важно да не наричаме децата със специални нужди "деца с увреждания", научих да питам, а да не предполагам. Срам ме е колко малко знаех за децата преди да започна там и знам, че много от вас като мен, нямат и представа какви деца растат в България. За това реших да споделя мислите си, та дори и един човек да помисли в тази посока, ще бъде победа.
Започвам оттам, че в България няма само здрави деца. Никъде няма само здрави деца. В разгара на протестите на "Майките на деца с увреждания" е много важно да кажем, че уеднаквяването не е полезно никому- майките са различни, децата им също и този общ знаменател -"майките" е удобен политически и медийно, но "майките" имат толкова многоликост в историите си! А децата.. Децата " с увреждания" са толкова различни и толкова сиво уеднаквени от това " с увреждания". Това допълнение изяжда детското у тях и дава път на увреждането им. А то е много малка част! През Карин дом минават десетки, стотици семейства годишно. Част от децата не могат да говорят или проговарят много късно, други имат нужда от подкрепа за да проходят. Трети имат трудности да комуникират и преживяват много трудно промените. Има и такива, за които лек няма и имат нужда от терапия, за да бъдат дните им по-леки. Това изречение е трудно за преглъщане и осмисляне. Но трудността му не го прави по-малко съществуващо- да, в България, във Варна, в твоя квартал, някъде на твоята улица, най-вероятно има семейство с дете, което не е като твоето. Не е здраво- не в оня смисъл с кашлицата, а в другия по-страшния смисъл. Първото нещо, което направих при започването ми в Карин дом беше да вляза в терапия- на различни деца, на различни "случаи" и диагнози. Говорих си с родители на ежедневни теми- от трафика и времето до това кой какъв филм е гледал последно. Водих тези разговори с буца на гърлото - да не кажа нещо грешно, да не обидя някого, да не съм в повече. Но родителите говорят леко. Децата също. Всичко е в пъти по -просто от това, което мозъкът ти те кара да предполагаш. Без да искаме сме забравили, че преди всичко децата със СОП са деца... Родителите на децата със специални нужди са родители. И човекът е приспособим, търсещ и побеждаващ. За повечето хора няма нищо по-страшно от това детето ти да има диагноза от списъка с "увреждания", но когато това е факт, всъщност се събираш и заживяваш с това- след време, трудно, борейки се със системата, ТЕЛК-овете, липсата на терапевти и центрове за подкрепа, недостъпната среда, погледите, намеците... всичко. Но се бориш. Знаете ли къде е проблема обаче- родителят се справя, адаптира се някак. Детето с подходящата терапия би могло да има добро качество на живот и дори...дори щастие. И да, това е възможно- ако отидете 2-3 хиляди километра на Запад или на Север ще видите хора с Даун, които самостоятелно пътуват с влак, момчета и момичета в колички, които активно спортуват, жени и мъже, които не чуват напълно или не виждат, но работят и са...ЩАСТЛИВИ и пълноценни. Но обратно в България- родителите дори и да успеят някак, децата дори и да получат правилната терапия на време са погълнати от това- заедно, надълбоко, перманентно. Семейството приема, разбира и преодолява. Но съседите, колегите, роднините- те често не успяват. И не успяват, защото не им е достатъчно важно. Защото е по-лесно да съжалят, вместо да приемат. Съжалението е най-обидната от всички реакции. Тя не дава яснота, грижа и любов- тя те постава пред "съжалителя" в завършеност, в безкрайност...в пасивност. Съжалението не помага на никой да проговори, да проходи или да се усмихне. Съжалението е егоизъм, с който сме свикнали да живеем. Мисълта, че някой може да живее пълноценно в здраве, различно от твоето или в тяло, различно от това на детето ти - това е начало на приемането. Но то не приключва до липсата на съжаление, то започва оттам. Ако искаме искрено да разберем и да приемем тогава идва и момента да попитаме- къде са децата, за които говорим по-горе? На коя площадка играят? В кой спортен клуб спортуват? В коя школа за рисуване творят? След последните абитуриентски балове колко от тях са студенти? Къде са тези деца?! Какво става с техните родители?!
Този текст не цели да обвинява, защото всеки с поне двуцифрено IQ може да види ангажимента на държавата, на общината, на бизнеса и тн. Но ние като хора- не като общество, граждани и активисти, а като ХОРА имаме ангажимент да търсим къде са тези деца около нас, да видим семействата им и да приемем, че те са част от нас и да настояваме те да имат своето място, като всеки друг. Като ХОРА. Не като СОП, не като нужда, не като увреждания. Като хора.
Започвам оттам, че в България няма само здрави деца. Никъде няма само здрави деца. В разгара на протестите на "Майките на деца с увреждания" е много важно да кажем, че уеднаквяването не е полезно никому- майките са различни, децата им също и този общ знаменател -"майките" е удобен политически и медийно, но "майките" имат толкова многоликост в историите си! А децата.. Децата " с увреждания" са толкова различни и толкова сиво уеднаквени от това " с увреждания". Това допълнение изяжда детското у тях и дава път на увреждането им. А то е много малка част! През Карин дом минават десетки, стотици семейства годишно. Част от децата не могат да говорят или проговарят много късно, други имат нужда от подкрепа за да проходят. Трети имат трудности да комуникират и преживяват много трудно промените. Има и такива, за които лек няма и имат нужда от терапия, за да бъдат дните им по-леки. Това изречение е трудно за преглъщане и осмисляне. Но трудността му не го прави по-малко съществуващо- да, в България, във Варна, в твоя квартал, някъде на твоята улица, най-вероятно има семейство с дете, което не е като твоето. Не е здраво- не в оня смисъл с кашлицата, а в другия по-страшния смисъл. Първото нещо, което направих при започването ми в Карин дом беше да вляза в терапия- на различни деца, на различни "случаи" и диагнози. Говорих си с родители на ежедневни теми- от трафика и времето до това кой какъв филм е гледал последно. Водих тези разговори с буца на гърлото - да не кажа нещо грешно, да не обидя някого, да не съм в повече. Но родителите говорят леко. Децата също. Всичко е в пъти по -просто от това, което мозъкът ти те кара да предполагаш. Без да искаме сме забравили, че преди всичко децата със СОП са деца... Родителите на децата със специални нужди са родители. И човекът е приспособим, търсещ и побеждаващ. За повечето хора няма нищо по-страшно от това детето ти да има диагноза от списъка с "увреждания", но когато това е факт, всъщност се събираш и заживяваш с това- след време, трудно, борейки се със системата, ТЕЛК-овете, липсата на терапевти и центрове за подкрепа, недостъпната среда, погледите, намеците... всичко. Но се бориш. Знаете ли къде е проблема обаче- родителят се справя, адаптира се някак. Детето с подходящата терапия би могло да има добро качество на живот и дори...дори щастие. И да, това е възможно- ако отидете 2-3 хиляди километра на Запад или на Север ще видите хора с Даун, които самостоятелно пътуват с влак, момчета и момичета в колички, които активно спортуват, жени и мъже, които не чуват напълно или не виждат, но работят и са...ЩАСТЛИВИ и пълноценни. Но обратно в България- родителите дори и да успеят някак, децата дори и да получат правилната терапия на време са погълнати от това- заедно, надълбоко, перманентно. Семейството приема, разбира и преодолява. Но съседите, колегите, роднините- те често не успяват. И не успяват, защото не им е достатъчно важно. Защото е по-лесно да съжалят, вместо да приемат. Съжалението е най-обидната от всички реакции. Тя не дава яснота, грижа и любов- тя те постава пред "съжалителя" в завършеност, в безкрайност...в пасивност. Съжалението не помага на никой да проговори, да проходи или да се усмихне. Съжалението е егоизъм, с който сме свикнали да живеем. Мисълта, че някой може да живее пълноценно в здраве, различно от твоето или в тяло, различно от това на детето ти - това е начало на приемането. Но то не приключва до липсата на съжаление, то започва оттам. Ако искаме искрено да разберем и да приемем тогава идва и момента да попитаме- къде са децата, за които говорим по-горе? На коя площадка играят? В кой спортен клуб спортуват? В коя школа за рисуване творят? След последните абитуриентски балове колко от тях са студенти? Къде са тези деца?! Какво става с техните родители?!
Този текст не цели да обвинява, защото всеки с поне двуцифрено IQ може да види ангажимента на държавата, на общината, на бизнеса и тн. Но ние като хора- не като общество, граждани и активисти, а като ХОРА имаме ангажимент да търсим къде са тези деца около нас, да видим семействата им и да приемем, че те са част от нас и да настояваме те да имат своето място, като всеки друг. Като ХОРА. Не като СОП, не като нужда, не като увреждания. Като хора.
сряда, 25 април 2018 г.
Ами ако сме прави и те са некадърни?!
Пиша този текст в качеството си на експерт работещ с деца и млади хора в сферата на образованието. Пиша в качеството си на младежки работник, гражданин, активист и данъкоплатец. Пиша го в качеството си на човек, който е отвратен от хаоса, в който съществува и функционира България. В последните 13 години съм работила за и със Съвета на Европа, Европейската комисия, Европейския парламент, Националните младежки съвети на Молдова, Кипър, България, Тунис, Европейския младежки форум, Младежкия червен кръст- Португалия, БМЧК, Агенция Младеж в България, Национална агенция "Младежта в действие", Центъра за развитие на човешки ресурси, Национална агенция "Младеж" - Португалия и десетки младежки организации от цял свят. Обучения, конференции, младежки обмени- всичко.
Да, аз съм един от хората в България, който има доста добра експертиза по темата за Структурния диалог и участието на младите хора в гражданските процеси. За това ще говоря.
Да, аз съм един от хората в България, който има доста добра експертиза по темата за Структурния диалог и участието на младите хора в гражданските процеси. За това ще говоря.
Много се изписа и изговори за младежката конференция в България, под егидата на Председателството. Многократно и настойчиво и аз, и други колеги сме търсили поводи за медийно внимание към темата за младежката активност преди, но обикновено освен колегите от БНТ 2, други рядко са реагирали, ако ме разбирате. Сега има скандал, полу-голи мацки, водки....Нещо интересно с две думи. Аз няма да говоря за това кой лъже, кой казва истината, защото в дните преди конференцията и след нея, от толкова различни места се смяха и възмущаваха на това събитие, че за мен поне е ясно. Но на тези, които следите целия този фарс, искам да задам само един въпрос :
Ами ако сме прави? Ако наистина не сме марионетки, соросоиди, мамини синчета, които ходят по конференции и евро лигли?
Искам да се запитате... ако сме прави, какво значи това?
Значи, че "Министерство на младежта и спорта" разбира работата с млади хора като работа по метода суб-ординация "Събрахме се и реших";
Значи, че ММС предпочита да създаде скандал в сутрешния блок на БТВ, вместо да признае липса на компетентност и да уволни двама-трима некадърници дисциплинарно;
Значи, че организаторите на конференция искат статисти, вместо участници с мозъци и въпроси;
Значи, че ние, които знаем как се прави младежка политика, не можем да осигурим ефективно партньорство от институциите, защото липсва разбиране от другата страна- правителство, министри, експерти. Как се създава това разбиране и ние ли като младежки сектор трябва да го създадем е предмет на друго писане;
Значи, че има младежки организации, които са на повикване ( опа..) Появиха се подозрително еднакво-мислещи и еднакво-пишещи ( тюх..) организации с 1:1 написани позиции, в подкрепа на Министерството;
Значи, че имаме няколко големи и прекрасно- зависими младежки организации, които "работят" за младите;
Значи, че има "медии", в които про-правителствени ПР-и и журналисти публикуват поръчкови статии ( о, не шок). В рамките на няколко часа 2-3 сайта излязоха с еднакъв текст ( отново 1:1), че всичко си е наред и тези, които петнят името на България и плюят по конференцията са комунисти...;
Значи, че повечето ни политици и от ляво и дясно, виждат в младите хора нищо, за което си заслужава да се борят, а само медиен скандал;
Значи, че имаме липса на разбиране какво е "структурен диалог с млади хора";
Значи, че имаме подкрепа от вън за това как се прави младежка политика в България, но не и разбиране вътре в страната. Редица организации извън страната с хиляди членове и бюджети равносилни на нашето ММС осъдиха и изразиха възмущение от Софийската конференция;
Значи, че младежкото участие по конференции е аплодиране на крака за министър -председателя, но не и конструктивна критика и въпроси;
Значи, че имаме много път да вървим. ММС, по дяволите, осъзнайте се.
И ако сте стигнали до тук искам да кажа и нещо последно - особено към младите хора, които препечатват декларации във ФБ от своите партийните централи - Вие не сте вашата партия, а обратното. Вашата партия се създава от вас и вашето мислене! Вие, млади хора, които копи-пействате еднакви абзаци сами се поставяте в ситуация да сте подчинени. Партийната дейност е едно, политиката е друго. Това да не се съгласяваш, да питаш, да критикуваш, да мислиш, да искаш, да създаваш - това е политика, а през нея можете да въздействате точно на онези тъпи декларации, които шервате, зад които съм убедена, че не стоите наистина. А ако сме прави и те са некадърни?! Какво значение има от коя партия са?!
сряда, 15 ноември 2017 г.
Умни коледни подаръци
Преди време бях писала една статия за умното пазаруване на български неща и беше събрала доста ре-share-вания, та реших и сега да ви споделя няколко добри идеи за Коледно пазаруване- там откъде аз го правя:)
За децата:
Прегледайте картите на Red Paper Planes- супер добър дизайн от Точка и YaPpy и много мисъл от Цвети Камова ( и Жоро, и Жоро:). Червените самолети ви канят на различни мисии заедно с вашето дете и чрез тях реално възпитавате откривател, активно участващ в ученето и случването на живота. Всички мисии са базирани на принципите на дизайн мисленето и са супер забавни, защото участват и възрастни, и деца. Въпреки, че всички знаем, колко е важно да играем с децата си, мисля е ОК да признаем, че понякога подаванeто на коли от единия до другия край на стаята просто е равносилно на вадене на мъдрец, особено след първите 20 минути. Хубавото на мисиите е, че са органично забавни и за каки, мами, татковци, чичовци и др подобни. А през купувавнето на картите помагате на Цвети и Жоро да развият социалния стартъп, който работи за по-смислена образователна среда и инструменти, така че- хем хубав подарък за децата, хем малко социален ефект, нали?За децата:
Marti's Heaven правят най-красивите мечета, раници, кукли и всякакви неща за гушкане. Има лесен онлайн магазин, а ако имате време и сте във Варна отидете до ателие-магазина на Марти и се запознайте с нея, с мъжа й и със супер рошавото им куче, което пази всички творения. Мартина е адски талантлива и много трудолюбива, а платовете с, които работи са качествени и различни. В безбройните хендмейд таланти на бг-сцената, нейните неща остават много нагоре в моята класация - красиви са, издържливи на детска обич= здрави са ( имаме една кукла от 3.5 години и не е мръднала:) и да, малък хубав семеен бизнес, в който с голямо удоволствие инвестирам около детски рождени дни и Коледа.За децата:
Издателство "Рибка" - всичко на това малко и очарователно издателство е произведение на изкуството. Изпипано, измечтано, мисъл и талант са вложени дори в това как е написан номера на страницата на всяка книга и това много си личи в морето от спам-книжки на Дисни. Книжките са интересни, красиво разказани и да, малко по -вълнуващи за четене вечер преди лягане. Ключова дума- въображение. Втора ключова дума- подкрепете малко независимо и творящо издателство вместо да купите поредната Елза&Анна книжка, която ще помогне на Disney studios да имат още една машина за кафе на 49-ия етаж на студиото си. Купете си нещо от Рибка, защото е хубаво да се подаряват книги, а е още по-хубаво да се подаряват хубави книги.
За приятели:

Прекрасните чаши за късо еспресо от линия за дома на The Social Teahouse са практичен подарък за родители, баби и дядовци и тн. Всеки, който обича ristretto няма нужда от дълго убеждаване. Ако вие сте от хората като мен, които си пият кафето по 3-4 часа и ви трябва гигантска чаша за много мляко, сметана и лъжица по-скоро си вземете керамичните чаши или канчетата на Чайната. Защо да си ги вземете? Защото са хубави и защото с вложените от вас 10-12 лв ние ще успеем да подкрепим младеж, който иначе не би си намерил работа, камо ли менторска подкрепа. Можете да ги поръчате през лично съобщение във ФБ или на info@thesocialteahouse.bg
За всички:
Картичките на PTPI- People to people international. Правят ги във Варна- доброволци, които след като си изкарат целия декември продавайки навсякъде из града даряват събраните средства за каузи - например купуват медицинска апаратура за детските отделения, подпомагат домове за възрастни хора или хора с ментални увреждания и тн. Картичките им са ръчно правени , а децата и младежите, които ги правят са много, много мили и отговорни. И ако смятате, че с купуването на една картичка не правите промяна- помислете пак. Миналата година събраха около 30 хиляди лева. Йеп, 30 К от картички...За приятели:
Козметиката на Аздравея е един път. Деница сама си прави всичко, включително гледа разни билки, за да ги прави после на масла, от които не знам как стават сапуни. Но стават страхотни! Защо вместо Палмолива в банята не ползваш Аздравеята на Деница? Няма причина, честно казано- ценовият клас не е драматично различен, а за разлика от масовата козметика, локално произведената козметика освен по-полезна за теб, е и по-полезна за околната среда. Как така? Ами така- няма Е-та, няма безумни транспортни разходи, с които замърсяваш въздуха докато сапуните дойдат да измият теб. Green foot print-a на еди продукт е адски важен, когато избираш кое от къде да купиш- Аздравея е оттук. Взимай:)
За приятели:
Билки и подправки от CJC- the herbal corner. Един Юлиян, който е с гръцки корени и страхотен гръцки акцент може да ти продаде и от пиле мляко в най-заредения за подправки магазин- буквално има 200 буркана- имат номерца! Разноцветна сол, пушен пипер, розов черен пипер, кърита, масала- като някакъв рай за всеки нос. Защо да си вземеш нещо оттам- защото това е от онези малки бизнеси, в които виждаш колко много сърце е вложено и знаеш, че си заслужава да подкрепиш Юлиян в мисията му в България да се готви по-вкусно и по-богато. А и не на последно място тук важи максимата, че като пазаруваш от малък магазин помагаш на някой да си купи хляб, когато пазаруваш от Кауфланд или Лидл помагаш на собствениците им да си купят трето ферари и втора яхта... Follow me, here;)
За приятели:
Concept Ceramic Studio са истински магьосници. Изчистен дизайн, пастелни тонове, много талант, остър поглед и чудесен резултат. Правят вази, чаши, купи и всякакви други очевидни предмети за ежедневието, които ако са в моята кухня ще ми е малко по-подредено готвенето, само заради геометричните форми. Много хубави, глинени, авторски- какво повече ви трябва, бягайте да си вземете нещо!
За био-еко приятели:
Всички имаме поне един от онези приятели, които 3 пъти мерят и 1 път купуват, щом стане въпрос за безглутенови, BPA-free, органик, био, зелени продукти. Направете им подаръчен комплект- ама не от DM, а от няколко различни наши места- минете през Жива Природа, Чайната, Зоя или Хатори и изпилете нервите на работещите там, докато 30-40 минути си избирате брашна, чайове, дървена четка за зъби, био-разградими шоколади и тн. Защо да го направите? Защото в тези места има находки, които вече някой си е направил труда да отсее - Чайната например е единственото място, където можете да намерите чай Лавандулови Ябълки. Грабнете една стара кошница и за 30-на лева може да направите най-невероятния коледен сет, който ще е тотално неповторим и ще зарадва истински приятелите ви.
За мъже:
Ако сте от хората, които купуват чорапи и комплект Нивеа, защото така и не разбрахте какво по дяволите се подарява на мъж, моля ви, прочетете тук. В последните 2-3 години в България се предлагат няколко много качествени серии мъжки козметични продукти - основно за мъже с бради - Брадан и БрадаБрат са двата бранда, които мога да препоръчам, защото съм ги подарявала на моя брадат другар в живота. Варненският Брадан прави висококачествени масла с канела, мента и други миризливи билки, както и концептуалн тениски и чаши за брадатковци. Брадатбрат пък има жесток giftbox, който съдържа най-добрите им продукти. Защо Брадан и БрадаБрат вместо Нивеа и Жилет? Защото има значение къде си инвестирате парите. С всяко наше потребителско решение ние подкрепяме някоя фирма/бранд да расте. Нивеа и Жилет са пораснали достатъчно, Брадан и БрадаБрат имат още накъде, и да - изберете българското:)
За дамите:
Inspinatured Gigglegems са бижута, които не може да объркате. Плат, пастелни цветове - нищо крещящо, нищо натрапчиво, което ги прави практичен избор за зимата и всички шалове наоколо. Изключително нежни и изпипани огърлици, обеци и гривни както в комплект, така и по единично. Защо ви ги препоръчвам- първо, защото са наистина хубави, второ, защото са дело на млад артист от Варна, а не на манифактурата на Clare's или Bijou Briggite. Всяко бижу е единствено и уникално и шанса на Коледното фирмено парти някой да се изтупа със същото като вашето го няма. И са много мекички, което ги прави baby-friendly и кърмачки-friendly, което си е важно, ако сте с малко бебе, което дърпа и виси от вас постоянно.
За всички:
Мислете като купувате- харченето на пари е точно толкова важно колкото и гласуването в моята гражданско- потребителска глава. Ако по изборите си даваме гласа за да ни управляват политици, по празници даваме своя глас за брандове, които в корпоративна 2017-та са точно толкова важен decision-maker колкото и правителствата. Фирми като Procter & Gamle, Coca- Cola, Nestle, Zara, H&M - колкото и да ви убеждават че правят продукти за вашия комфорт, те правят само едно- пари. С всяко купено от там нещо помагате не толкова на хората, които работят по 10 часа в магазина или по 14 във фабриката, а помагате на една голяма корпорация да стане по-голяма. И да, вашите 20 лв за блуза имат значение. Инвестирайте ги в малки, хубави и смислени брандове на местна почва. Харчете си парите умно. И така и така сте стигнали до тук - заповядайте на Чаената Коледа- артисти даряват творенията си за Чайната, а 100 % от приходите ще бъдат инвестирани в менторската програма на Чайната, която дава първа работа на младежи, израснали без родители. Заповядайте от 21-ви до 23-ти Декември в Чайната. Весели празници :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)














