Чайната

Сигурно сте наясно с някаква част от идеята за Чайната, но ще започна от начало

Чайната е място във Варна, в което освен , че можеш да пиеш хубав и топъл чай, можеш и да се включиш в различни социални, културни и други алтернативно-нестандартни и стандартни събития. Чайната е просторна, светла, дървена, ухае на чай. Чайната дава първа работа, на младежи, които излизат от институции и които по принцип имат проблеми с интеграцията „ в нашия свят“.  Чайната не е самонадеян проект- за да започнат работа при нас младежите от институции са част от менторска програма, в която заедно с доброволците от „Розови очила“ ( www.pinkglasses.org)  учат и се забавляват. Чайната не само не е самонадеян проект, а даже не е проект. Чайната е промяна. Чайната още не съществува :)

Точно за това Социалната Чайна на Мая и Стояна беше финалист в конкурса „Промяната“ на фондация Reach for Change и Нова телевизия. Ние, сред 220 стойностни идеи, успяхме да се преборим за място във финалната тройка. Не спечелихме, обаче и не загубихме. Парадокс, нали. Чайната ще отвори до края на 2015-та година във Варна. Трудно, но ще отвори. И няма да затвори .

Чайната е пет-шест измерна инициатива. От една страна тя ще даде възможност за младежите от институции- възможност, която те до момента не са имали. За нова среда, за работа, за качествени и различни хора в тяхното ежедневие. Имало е пъти , в които като си говорим с децата от различните варненските „домове“  те ме удивляват- повечето от тях не са виждали на живо поети, музиканти или писатели, но това не им пречи да измислят най-интересните истории, когато правим ателие по комикси- тяхното въображение е живо и цветно, но някъде по пътя го губят и стават примирени и тъжни възрастни. Но нека не се лъжем- повече младежи от институции нямат светло бъдеще пред себе си. Истината е, че повечето младежи нямат светло бъдеще пред себе си- заради образователна система, заради „обществото“ ( които и да са тия хора...); заради България. Както обича да казва Стояна „наличието на институции не са задължително условие за съществуване на чайната“ и това е факт. Но ще ни бъде да почнем по-лесно с децата, които познаваме, с които работим от 3 години през ателиета на „Розови очила“. 

Освен социалната и много загрижена Чайна, искам да ви представя и една забавна чайна- място, на което ще има и физическото и креативно пространство за интересни неща. Място, на което ще има следобед на поезията, вечери на Dix-it-a и Катан- сутрини; петък на Италианска култура и събота на лавандуловия чай. Не в този ред, но нещо подобно. Аз живея във Варна от 10 години и ми липсват много неща, които се случват в подобни по големина градове на запад. Че даже и в София. Че дори и в Търново... А Варна е някак твърде чалгосана. Ще се радваме чайната да бъде това спокойно, хармонично и забавно място, на което такива като вас и мен ще могат да дойдат и да си намерят липсващото място.

Така- равносметка до тук- социално-check; забавно- check. Но защо чайна? Защото чайната е спокойствие и хармония с природата- това си търсим. Чаят ни не е от пакетчета с мрежички и не го купуваме за лев и двайсе кашона. Чаят ни се гледа в планината някъде, или до морето. В малки градинки и стопанства, от които си купуваме я лайка, я мурсалски чай, я мед. В чайната сме отговорни не само към децата и младежите, но и към природата- не защото е модерно, а защото трябва.

Предвиждаме някъде между третата и петата година от старта на Чайната да имаме и наша билкова градина, която освен, че ще предложи нови работни места  на младежите, ще даде икономическа устойчивост на цялата идея. Всъщност ще даде и много нови възможности за развитие на младите хора, които ще работят при нас- не всеки се чувства ОК да работи с хора и на затворено. Връзката с природата, устойчивото развитие, личностното развитие- това е чайната.

И тайната съставка- искаме да направим още чайни. Всъщност искаме да има още чайни- не държим да ги правим ние :) Тук е момента да спомена, че ако някой иска да помогне - организация, която смята Чайната за перспективна; човек, който смята каузата за важна и ценна, моля пишете ни на hi@pinkglasses.org или на www.facebook.com/pink.glasses.varna

Промяната, която искаме да направим с Чайната е много голяма и далеч, не свършва с наемането на 5-6 младежи от институции и 4 вечери на лавандулата. Искаме да откраднете този модел от нас- вие, които управлявате заведения, вие, които имате магазини, вие, които инвестирате в производство, вие, които пишете закони и най-вече ти, който четеш това. Нека след 5 години методологията и моделът Чайна да са това, което ще можем да изнесем като know-how от Варна – икономически стабилен, социално доказан и нов.

Освен всичко чайната ни е голяма мечта. Голям страх. Голяма работа. Много работа....

В последните няколко месеца ни писаха десетки хора- от такива, които работят с деца от институции, до такива, които искат да ни дарят мед за чая.  Ще има нужда от подкрепа, от физически, умствен , креативен и какъвто друг труд съществува. Ще пиша тук какво предстои. Пътуването ще е дълго и трудно, но 2015-та ще бъде годината на Чайната. Годината на сбъднатите мечти и големите цели. Защото кога ако не сега и кой ако не ние?

ICure, ай, ай...

Знаеш ли кой е Иво Димчев? Иво Димчев ( http://www.ivodimchev.com/) е този, който тази вечер ме разтърси из основи. Разсмя ме, разрева ме, замисли сме, натъжи ме, накара ме да пиша в 2 посред нощ в блога си. Нека почнем отначало. Иво Димчев е от онези артисти, който правят пърформанси, разбираш ли. От тези дето имат претенциозността да се шматкат голи по сцената- я да си резнат ухо, я да си изпилят зъб пред публика, да викнат нещо на староеврейски, после да ти покажат зелен кръг и да кажат, че ако не си разбрал изкуството им, значи си някакъв рядко тъп тип. 

Аз с горе-долу такива очаквания отидох да гледам ICure днес. След като бях изчела статии във варненските медии как съм щяла да бъда шокирана, отвратена, развратена, хомосексуализирана едва ли не, от това супер ужасяващо представление, в което даже има сцена, в която един мъж ( о, не!!!) щял да имитира орална любов на друг мъж с перука (о, не, не!!!!!).  By the way представлението е за хора навършили 18 :) 

Тази вечер изживях ICure по най-неочакваният дори за мен самата начин. 

Бях във всяка една секунда на сцената, под перуката, в телевизора, в лампите и в публиката. И о чудо- не бях шокирана, отвратена, развратена и хомосексуализирана! Всъщност съм шокирана и отвратена от факта, че някой смята, че в 21-ви век във Варна е ОК да не разрешиш на алтернативен артист да представи труда си защото ТИ го смяташ за "неподходящ". Служители на Историческия музей ( 25 на брой), мили журналисти ( n- на брой) какъв ни е проблема? Защо не можем да позволим на Иво Димчев да представи ICure в музея? Защо притиснахме организаторите на Vertigo да го местят в Галерия "Графит" и да сменят дата и сцена 24-часа преди представлението? Защо? Следващата стъпка в тази посока каква е- да горим chick-lit на Севастопол?!

Искам да си представите за момент, че не говорим за Иво Димчев и за ICure, а за най-новата постановка на MainstreamShits Театър- в главната роля са Асен Блатечки ( въздишайте, лели) и Николета Лозанова ( и вие, чичовци). Двама доказани капацитети в артистичната гилдия. Ако в постановката Николета Лозанова и Асен Блатечки имитират орален секс това ок ли е? Може ли да го играем в музея? Или не? Само за протокола гледала съм Асен Блатечки в 39 филма, 17 сериала и 5.6 постановки и той винаги си е Асен Блатечки без значение дали играе рокер, бандит, рокер, жена, камък, рокер или лайно. Иво Димчев тази вечер беше половината свят и нямам представа как изглежда. Или друго- представете си новата постановка ILelelei на театър Пайнер и компания, в която една жена опипва гърдите на други две? Това ок ли е? В смисъл...помогнете ми ..наистина се опитвам да разбера- проблемът ни е, че мъж и мъж си правят разни мръсотийки, мръсотиите по принцип ли са ни проблем или нещо друго? Ако две жени си правят мръсотийки тогава ОК ли сме? 

"С I-cure ясно съзнавам, че само за един час и петнайсет минути изисквам прекалено много от зрителя, но в случая изисквам прекалено много и от самия себе си, за това не се и свеня да продължавам да го изисквам."

Иво Димчев

 Толкова време никой филм, театър, пърформанс и танц не беше изисквал от мен нищо друго освен да мигам пред него, че тази вечер аз бях завладяна точно от това. Мисля си. Дори когато си изключа мозъка за секунда и се отплесна за списъка с утрешните покупки се сещам за лицето му, за песните му, за думите му, за реакцията на публиката накрая.    

Аз тази вечер видях вдъхновение, умора от това, че не можем да спасим света и желание да го поправим и изцелим. Не видях свирки, не видях травестити, не видях аморалността и простащината, които част от медиите се опитаха да ме убедят,че ще видя. И си мисля, само за едно нещо- аз видях това, което съм тази вечер. Вие, които сте видели мръсотия и гнус от Icure се запитайте защо.

Борко, възпитанието и образованието

Открих защо БГ-демокрацията е ялова и не ражда руси, синеоки  демократични процесчета. Ако някой ще ме награждава заради откритието – сега е момента. Демокрацията в България е сбъркана заради уравнението  „Възпитание+Образование=Демокрация“. Точка! Удивителен, дори.

 В България ние възпитаваме послушни, неинициативни, лениви , ядащи „Зрънчо“ деца, които израстват като мързеливи, не-даващи-си-зор-за-нищо, ядащи McDonalds младежи, които пък от своя страна се развиват в прекрасни пушещи бременни, безотговорни и понякога безработни татковци, негласуващи млади души с липса на интерес към всичко останало освен „Планета“, сливова ракия, футбол и молове. Но защо сме изненадани? Ние така упорито, с всяка една българска клетка вървим към този резултат.

Излез навън, на детската площадка и слушай. Какво чуваш? „Спри! Не се качвай! Ще паднеш!!“, „Слез  оттам да те опердаша!“ или в най-добрия случай „Ела, бе мамо, пак ли те набиха? Ела да си хапнеш ,мама, „Зрънчо!“.  Може би това е някаква кофти детска площадка с кофти бг-мами. Нека отидем на друга площадка: там мила беззъба 60 –годишна жена пита  малкия Борко „Ти слушкаш ли? Щото ако не слушкаш, ще дойде баба Яга да те изяде. Ще почне от краката!!!“ .Точно преди малкия Борко да си е изпищял сливиците от ужас, идва баща му и му казва, че трябва да спре да реве, щото само пикльовците реват от баба Яга. И момиченцата. Сякаш е еднакво ужасно да си пикльо и момиченце ( * бел.ред Бащата на Борко не се казва Кирил Добрев и не е от БСП!).  С всяко наше съзнателно и несъзнателно действие, ние възпитаваме слушкащи, невъзражаващи, зависими от нас, дечица.

Но какво става в училище? Има много примери как лошото семейно възпитание може да се компенсира от добрата образователна система. Или няма- не знам. У нас няма май. Влизаме в една класна стая на 1-ви „Б“ клас. Много чинове, всичките един зад друг, всеки вижда гърба на някой. Учат за буквите- ами това е хубаво, браво!  „Може ли да изляза да пишкам, госпожо Петрова? – пита малкия пикльо Борко. „Ша пикайш увас! Само пикайти тука! През 5 минути някой му са пикай! Да не дават пари в таз туулетнъ и аз да ида?!“. Госпожа Петрова е проста. Борко не знае обаче. Той я харесва, защото тя е една от първите човеци, които познава извън семейството си и детската градина и  много иска да й подражава. Прибира се у тях и следващият път, когато му се пишка, просто отива „да пикай“.  До края на трети клас Борко вече е култивиран простак с помощта на г-жа Петрова и още няколко подобни- говори за мацки, копилета, батки, аудита и казва „маа му стара“ на всяка втора дума. Но поне прави картички за 8-ми март по трудово на майка си „4estit 8-mi mrat, majko!”.

До гимназията Борко няма и представа какво е да се мисли. Ако го попитате любимата му книга е „Под игото“. Не я чел,  но има 6 на класното.  Освен това му е адски скучно в часовете, щото всички са тъпи. На четиринайсет почва да пуши цигари, после трева. Няма драма, спокойно- спира дотук, ама всичките му пари отиват за това и детската деградация в храната се връща- набива по цял ден „Зрънчо“ от 20 стотинки, щото само това може да си позволи след като си купи кутия Боро. Борко пуши Боро. Ходи на Боровец, но не кара ски, напива се събота и неделя и после изтърва често понеделник от училище. Но така и така няма какво да изтърве. Най-много нещо да трябва да се наизусти- някое стихче на Ботев, тва-онова.

Борко има бал. Майка му и татко му теглят два много изгодни кредита от по 2000 лв, за да осигурят на детето бала. Няма проблем- те са изгодни кредити- само 3-4 години и ще са върнали всички 12 хиляди лева за бала. Борко е голям пич на бала. Вика през прозореца на лимузината и плюе енергично по минаващите хора, чиито мисли са изпарени от силните ритми на  поредния хит на Мърделия:

„Аз съм в твойте мисли,

 обладах ти мозъка,

както ти ме облада на плажа“

Балът на Борко минава, както и махмурлука. Матурите са пълна трагедия, но как ли да не са? Нима за последните 18 години някой му показа нещо полезно? Как да мисли, как да свърже това, което знае от детската градина, с това, което учи в училище? Или това от 1-ви с това от 2-ри клас? Или поне някой да му беше казал , защо се учат до безпаметност наизуст някви тъпи стихчета от преди 300-500 години или там когато е живял Ботев? И защо въобще всички стихотворения са с имена на футболни отбора? И защо няма за ЦСКА??? Бахти литературата...

На двайсе Борко набива „Зрънчо“, пуши кутия „Боро“ и не работи, защото има просветление и казва, че ще записва „вишу“. Баща му е първа група инвалид, майка му е с диабет. Но пък тази година  е хубава, защото изплатиха апартамента, който изплащата двайсет и две години. Още няколко години и ще изплатят и изгодните кредити от бала на детето.

Борко, ако щете вярвайте учи „Международни отношения“. И се дипломмира. Няколко преписани изпита, много помощ от приятели. Така и до края не схвана „К‘во им има толкоз па на тея международни отношения, че 4 години се учат, маа му“. Но пък в университета имаше едно голямо постижение- научи се да пише на кирилица. Pochti. Друго научи ли? Как се преписва- ДА; как да се скатаваш-ДА; как да ходиш с две колежки едновременно- ДА;  фактът, че думата „колежка“ не съществува и дори за женски род се казва „колега“- не...

Борко е на пазара на труда. И продава домати. Така и не си намери друга работа и след година и половина реши да почне да продава „доматито“ от колците на вилата, за да помогне на майка си с лекарствата.

Борко по цял ден стои на пазара. Обича да слуша музика – за пари, за гърди, за пичове с хубави коли. Такива коли, каквито той щеше да има, ако не беше борко, а беше Борко. Борко става все по-тъжен и все по-апатичен към всичко извън доматите, гърдите и колите. Мрази турците, но с трепет чака "Сълзи над Босфора" всяка вечер. От време на време гледа новини, но само за да види, дали водещата е с голямо деколте. Говорят някви тъпаци пак – била зле България, голям праз. Тя кога е била добре. То това си е константното състояние на България- да не е добре.

И Борко не е добре- болен е.  Има диабет. И гастрит. И какво ли още не. Дава си всички пари за рушвети на доктори, които нямат представа какво да го правят.  Той също не разбира какво му има, но му е лошо.

И ей така Борко се гътна. Това беше от него-  един българин, който живя и твори на земята Българска от лето 1985-то до лето 2014-та и не стигна до зимата на 2014-та, поради простотията на своите родители, своята собствена простотия и нашата обща споделена българска простотия.  Един българин, който можеше да бъде изобретател, физик, адвокат, баща, партньор, любим. А той беше един търтей, който паразитираше почти 30 години върху нас. Търтей, който култивирахме, възпитахме и образовахме да не се интересува, да се страхува, да слушка и да не пита.

Помните ли уравнението за образованието и възпитанието? Демокрацията идва като резултат, ако тях двете ги има поне малко. Да зашиват кръпките едно на друго- ако мама е забравила да ти каже, че не трябва да се тъпчеш със „Зрънчо“ и подобни, то в училище ще ти обяснят за здравословното хранене и ти ще загрееш какво да правиш. Ако в училище не схващаш как да научиш нещо- родителите ти са тук, за да ти помогнат да разбереш защо и как да учиш, а не просто да повтаряш текст без грам умисъл и желание. Ако възпитанието се дъни, образованието покрива и обратното. При нас и двете са издънени, та как няма да ни е продънена демокрацията? Нима някога в училище на някой му се казва „Гласувай, важно е. Разбери кой иска да е кмет на града ти и го питай къде вижда младите хора в програмата си. Знаеш ли каква е разликата между НАП и НОИ? Каква е разликата между лява и дясна партия?Как да видиш "лошия креди"? Как да разбереш какво да учиш в унивеситета?“ Да, ама друг път. Никой не го казва това. Вече години , поколения в България растат по търтейски, защото  уравнението не е изравнено.

Мъчно ми е за Борко, дано и на вас.

Свобода искам

Замислял ли си се дали има нещо общо между свободата и качеството на живот?

Аз да. И да, има общо- общо минало, общо настояще и общо бъдеще. Свободата е буцата в гърлото ти, когато искаш да изкрещиш всички нецензурни ругатни, защото ти е омръзнало от рационалните аргументи. Защото те не са чути- кой му дреме за рационалните аргументи- не си ли забелязал, че рационалните аргументи стоят на последният чин с големите си сериозни очила и биват замеряни с домати, щом си отворят устата. Свободата е, когато не плачеш, а ревеш от безсилие, защото вече не можеш да кажеш нищо смислено, нищо градивно, нищо.Просто голямо, дълго и протяжно „ Аааааа!“. Не, че ще направиш някому влечатление...Защото свободният прави впечатление само на свободни. А те, както казахме, са на последния чин- не чуват, не виждат...Учителката нещо говори отпред, но то е несвободно. Говори си, нещо по химия, жената. Сякаш някой някога е използвал наученото по химия в живота. Имах три двойки по химия- а вижте ме сега- пиша есета за свободата! Защо няма час по свобода в училище? Но и да има, кой по дяволите, ще го води? Някой бъзльо, дето никога не си е позволял да бъде свободен? Пфу...Има ли общо свободата с качеството на живота? Зависи- ако искаш да си щастлив е по-добре да си несвободен, да не знаеш, да не те замерят с домати. Защото замерянето с домати боли. Да живееш в свят, в който КТБ, Пеевски и Бареков са само имена на екзотични кактуси. За какво ни е свободата- да се тюхкаме по цял ден и да се лутаме в кактусови лабиринти? Мамка им на всичките кактуси! Ей това е свобода- да теглиш по една майна на всички. И качеството на живот рязко отиде по дяволите- оказва се, че единият кактус ти купил фирмата. Разбрал, че го плюеш и загрижено те пратил на борсата. Да си свободен. Ей, мамка им кактуси... Качеството на живот и свободата..

-  А свободата да мислиш, брои ли се? Защото аз мога да  мисля , ама да не говоря?

-  Аааа, значи си българин? Значи си от България?! Това е онова странно място, дето всички всичко знаят, но никой не говори. Медиите са много свободни. Даже направо са пресвободни. Надсвободни. Свободници. Сводници. На кактуси.

Ако искаш свобода, бъди готов да се ядосваш, да те боли, да наранят, било то и с домати, хвърлени към последния чин. Качеството на живот - какъв абсурд? А количеството на живот- аз искам много! Много живот! Нямам претенции към качеството- аз съм от онея, дето мислят, ама не говорят. Дето знаят, че са свободни, но не смеят да кажат на другите, за да не се изложат. Знам много за нищото, което наричаш "качество на живот" и ми се крещи от безсилие, защото нищо не мога да направя. Обаче оная буца на гърлото ме дави много. Не мога да изкрещя. Свободата не се понася лесно. Качествотото се живее трудно.

Свободата била като салама. Много добра....метафора ли е това, нямам идея, но е много добра. Какво е общото между салама и свободата? Качеството? Стара Планина? Ниската цена и ниското качество? Нищо? Всичко? Сетих се! Саламът е радост за простолюдието, свободата също. Да си виждал някога политик да се радва, че е свободен? Но пък обикновените хора се радват, да им се чудиш, милите. На какво се радват? Какво знаят те?! Свободни били- свободен ли си да си купиш салама, който искаш, свободен ли си да кажеш нещо, свободен ли си да промениш нещо? Свободни били...Само на едно място сме свободни, но там пък качеството е кофти...

А тук и сега- как да разбера дали имам качествен живот? Да питам Eurostat? Или някой от Европейска комисия? Сега ще се обадя- те са умни и говорят за интеграция и качество на живот:

- Здравейте, аз съм от оня край на Европа, дето сме свободни! Може ли...

-......-  изхили ми се някой отсреща и ми затвори.

Как да го разбирам това? Хмм, ще  опитам пак.

- Алоооу! От България съм, свободна съм , ама не знам дали качеството ми на живот ми отразява чувството за свобода, може ли да ми помогнете?

-....Оф, изчакайте ( музичка някаква се пусна.).Ами да ви кажа, май сте свободни. Свободни сте да пратите Станишев за шеф на ПЕС. Опааааа, чакай!!! Опаааа!( Телефониската се оказа гъркиня). Абе, чакайте бе!! Не бил най-Станишев, най-ми бил любимец 15! Него пратете.

- Добре, де – питам аз- Ама нещо по- качествено няма ли как да отрази свободното ми чувство? Щото съм много, ама многооо свободна...Пък само да пратя любимец 15...

- Оф, чакайте( музичка...)

- Чакам!

- Алоу, ами . какво да ви кажа...Бойко Борисов не ви ли кара да се чувстате свободна?

- Ами ...не знам. Той ме комплексира да ви кажа- толкова може и знае, а аз една такава- неможеща, неука се чувствам пред него. Проверете пак за друго решение. Аз ще изчакам- казах с готовност да си чуя любимата вече музичка- Чакам!

- ....музичка... А!!! Ето бе, момиче!!! Виж сега!!! Слушай!! Ами салам купихте ли си? Щото свободата, Санчо, е като салама.

Затворих...

Щом чак от Европейската комисия не знаят...Лошо, Седларов, лошо.

Свободата е много тъжно бреме, което променя качеството на живот най-вече в драматичен аспект. В България Колкото си по-свободен, толкова ти е по-тежко, по- трудно, повече плачеш, искаш ругаеш и да крешиш, въпреки буцата в гърлото. Свободата те прави нетърпелив, мнителен, заядлив. Но смел, искащ и даващ.

Свободата не е тайна. Не я пази само за себе си.

Аспарухово...

Ходила съм няколко пъти в Аспарухово. Сватбата ми беше на плажа на Аспарухово. Никога не съм харесвала твърде много квартала,защото е далеч от центъра и постоянно стават задръствания по знаменития Аспарухов мост. На 19-ти юни Варна беше много по-далеч от Аспарухово от обикновено. Вълна, кал, тиня...гледали сте новините. Квартал Аспарухово беше откъснат от света. Коли запратени в морето, съборени къщи, отнесени магазини, скършени дървета, тъмнина, дъжд и адски много безсилие.

Отидохме в Аспарухово на 20-ти юни в 11 сутринта. През нощта беше сформирана FB група „Да помогнем на Аспарухово“, където ясно се казваше, че  има нужда от доброволци и всеки желаещ трябва да дойде на катедралата в 10 часа. Имаше 30-на души- не ги познавам. Познавах само един всъщност- Мишо Шамара. Даде интервю на две телевизии. Обясни как за всичко са виновни ГЕРБ.  10-15 души, които изглеждаха еднакво- (35-40 годишни, небръснати, пушещи цигара от цигара, готови по скоро за митинг, отколкото за доброволци)  го подкрепяха на заден план и казаха, че явно кметът е виновен. Викнаха „УУУ, оставка за Портних“, изхилиха се след като спря прякото предаване и в 10 часа и 5 минути потеглиха на различни посоки- не знам дали към Аспарухово, после не съм ги засичила...

Тръгна един бус с 12 души за Аспарухово. В този момент си мислех за официалното информация към момента- поне 8 жертви, сред които две деца. Дете на 5 години се е удавило. Мишо Шамара намери за нужно да даде интервю по темата и да каже за кмета. Лош вкус...даже повече....И после пак си мислех за детенцето... Някъде по това време дойдоха приятелите ми с коли и тръгнахме към Аспарухово. Купихме си гумени ботуши и тръгнахме. На място загубихме поне половин час за да разберем къде и при кого да отидем, за да ни дадат инструменти. Някой беше написал във ФБ, че  в кметство „Аспарухово“ на центъра могат да дадат кофи, ботуши и лопати. Докато чакахме се опитахме да не се заглеждаме ...във всичко. Толкова много кал, вода шуртяща от всякъде. И кал...Дойдоха лопатите, Кофи нямаше. Казаха ни да намерим къде да отидем, някъде към началото на квартала, откъдето е минала  вълната. Много лесно намерихме. Ориентирахме се по опустошенията. Разделихме се на две групи- половината от нас останаха на ул. Народни будители, а другата половина в къщите малко по-надолу от блока.  Казахме, че сме дошли да помогнем и започнахме – кофи с тиня, лопати с кал. А колко е тежка тинята. Ужасно тежка...

Успяхме да съберем една огромна камара с бокуци и повикахме техника да я прибере. След това друг блок и друга къща. През цялото време ми звъняха приятели –добре ли сте, от какво имате нужда, къде сте, за да дойдем и ние... Телефоните постоянно губеха обхват, защото мрежата беше претоварена. Започна и да вали леко. Оказа се, че на съседната улица е къщата на наш приятел , на горната улица къщата на приятел на Тишо. Едната къща беше сякаш недокосната от потопа, но другата къща...Когато стигнахме там пожарникарите изпомпваха вода от първия етаж, а пред къщата имаше 70-80 см маса от тиня, дрехи, стъкла, гуми и каквото още беше довлякла водата. Счупи ни се едната лопатата, другата се огъна... Към основно женската ни бригада се присъединиха 5 момчета. Единият от тях ми разказа една история, която първончално сметнах за много расистка- Бог събрал всички народи да ги нагости ...не помня развързката, но имаше момент, в който масата се счупила и всичко паднало на земята- всички инструменти на труда, както и баницата. Всички народи се втурнали да събират оръдията на труда, а циганите през това време прибрали баницата. Гледахме го, докато копаем и си мислех  „Гледай го пък тоя...за какъв се мисли...българи, цигани- бедствието е едно за всички, как може..“ И после се огледах –за 5-те часа, в които бяхме в Аспарухово видяхме доста доброволци, доста хора, които чистеха, копаеха, изкарваха тиня с кофите.  И всички бяхме бели...Знам как звучи това. Но е истина. Аз се смятам за толерантен човек. Но също така съм и обективен човек. Огледах се и видях къде са циганите - единият събираше желязо отсреща.На горната улица няколко ядаха семки и говореха по телефона. Един дойде да поиска огънче. На майтап го питахме не иска ли лопата, че имаме свободна. Нищо не каза...

Продължихме да чистим . Собственикът на къщата на края дойде да ни пита дали не искаме кисело мляко, защото друго нямал какво да ни предложи. Пожелахме си приятен ден, въпреки, че скоро в Аспарухово приятен ден няма как да има.

Почнахме да се оглеждаме накъде да продължим. Видяхме една млада дама, която явно организираше някаква част от групата работници и я попитахме „Накъде да продължим да помогнем?“ . Обърна се и каза „Ааа ми то няма нужда, тръгвайте си, да не се пречкате повече“... Игнорирахме безумната й личност и продължихме към улица Болгород. Там започнахме да осъзнаваме колко много сме доброволците, и колко още много трябва да бъдем. Срещнахме приятели, които помагаха в една от най-тежко наводнените къщи. Продължихме надолу и видяхме....Никога няма да го забравя- един млад мъж с жълта тениска, чиито глас звучеше все едно много време е плакал. Заекваше и ни каза, моля ви елате да ни помогнете- трябва да си отводня гаража, но е задръстен с тиня, страх ме е да не поддаде“. След него, отидохме при една баба, която каза „ На 76 години съм , не съм виждала такова нещо. Водата беше толкова много“. 

Преди да си тръгнем от Аспарухово видяхме пак Мишо Шамара- нагласен, слезе от една хубава кола точно преди бусовете на медиите. После го видях пак по телевииите.  Повръща ми се от него. От всички жадни за слава,  които казваха колко е тежко, но изглеждаха готови за шопинг и селфита и си тръгнаха 2 минути след медиите. Те не видяха тинята, не усетиха колко е тежка. А аз все си мислех за това 5-годишно детенце и колко ли е била тежка тинята за него. Повръща ми се популизма на политици и неправителствени организации, които казаха, че те подкрепяли Аспарухово и били организирали това и онова. Истината за 20-ти юни беше такава- организацията беше на хората, на гражданите на Варна, на пътувалите цяла нощ от София, на студентите, които дойдоха с таксита, защото нямат собствени автомобили. В такива моменти е меко казано лош вкус да натикаш организацията си в медиите през това, че си довел 3-4 доброволеца. В такива моменти има една организация и това е БЧК. Всяка друга организация, фирма, кауза, идея и така натаък отива на заден план и просто...се смирява.Не съм вярвала, че ще видя толкова много злоупотребяващи хора с мъката и ужаса на Аспарухово. 

Аспарухово беше катарзиса на Варна и катарзиса на България. Днес 21-ви юни, доброволците там са били над 1000. Хиляда доброволци. От всички организации и от нито една. Помислете за АСПАРУХово- началото, смелостта, героизма, почтеността, доброто начало. Аз така виждам АСПАРУХово днес- много тежко, но нужно начало. Хората – млади, стари, бедни и богати разбраха, че от тях зависи да вдигнат АСПАРУХово от тинята и го направиха- вчера и днес имаше всякакви хора-   младежи, старци, богаташи с джипове, които теглеха закъсалите, бедни студенти, момичета по 40 кг, които за пръв път хващаха лопата,  момчета с татуировки,  ученолюбиви бъдещи доценти. Всички бяхме там. Защото разбрахме, че зависи от нас. АСПАРУХово ни прави  силни, защото сме заедно. Защото когато сме сами лесно скършват и духа и тялото ни. Но АСПАРУХово ни прави силни, единни, добри и помагащи.  Бог да прости загиналите, а нас живите- нека ни даде памет, за да не забравяме Аспарух и Аспарухово

Варна- градът на надеждата

Варна 2017-Европейска младежка столица, Варна- 2019- Европейска столица на културата. И двете на Европа. И двете във Варна.

А Варна- 2014? 

Варна 2014 е малко кофти- много разкопана, чакаща избори с разкаляни тротоари и песимистични хора. Варна 2014 има нужда от Варна 2017 и Варна 2019. Ех, ако имаше как да се  телепортира един цял град с години напред. Някъде, там , където хората са малко по-умни, малко по-образовани, малко по-вежливи и уважителни. Някъде там, където общинските съветници не само слушат, но и чуват гражданите, някъде там, където хората искат да направят града си по-хубав и всъщност правят нещо по въпроса; някъде, където има изкуство по улиците, младите хора, знаят защо е важно да гласуваш и никой не се осмелява да ти подмята 50 лв за гласа ти на 25-ти май. Някъде там...Телепортацията не работи. Както и адски много неща във Варна.

Варна има нужда от презареждане. Даже може би от токов удар- по политиците, по организациите, по гражданите, по парковете и счупените пейки, по невъзпитаните деца, по пушещите на детската площадка майки, по безотговорните господа, които се храчат по улицата. Презареждане с ценности, перспективи, увереност и посока.

Варна се е изгубила, барабар с варненците си. Между всички корупционни схеми, недоволни хора, клевети и разкопани тротоари забравихме да виждаме хубавото. В момента в цяла Европа има два града – само два града на целия стар континент, които подготвят паралелно две кандидатури- за младежка и за културна столица. Това са Варна и Перуджа. За Перуджа нищо не знам. Но Варна... Варна. Не Пловдив, не София- ами Варна прави 2 кандидатури. Много странно- разкопан, разкъсан от общински, публични и църковни скандали град подготвя 2 кандидатури. И двете са на финал – така че явно нещо става в този странен град.

Варна прави две кандидатури за двете си най-проблемни области- за младите хора и за културата. Младите хора, които масово отиват да учат в Норвегия, Великобритания и да, в София... Младите хора, които ходят на чалготека и не ги интересуват изборите на 25-ти май. Но и младите хора, които печелят конкурсите на НАСА и олимпиадите по математика. Единствените млади, хора, които убедиха административно тяло в България да финансира младежки фестивал няколко години поред ( ФънСити https://www.facebook.com/funcityfestival). Младите хора, които създадоха тенденции в стрийт-културата на България. Културата- и тя , горката се опитва да емигрира както може... Кандидатурата на Варна за културна столица има сигурно повече хейтъри, отколкото поддръжници, но това е типично варненски културен феномен. Културата не е само балетния конкурс или Театралния фестивал. Културата е начин да оформиш едно общество като по-умно, по-търсещо и по-отговорно.

Варна иска да качи ниво, но е трудно. Години на забвение – правителствено, гражданско и икономическо трябва да бъдат прескочени и да отидем някакси в 2017 и 2019-та. 2014-та е кофти. В 2014-та има едно единствено нещо- надежда. И тя за мое огромно съжаление не идва от датата 25-ти май, защото вече никой не вярва на изборите като начин за промяна. Вече всеки вярва на себе си като начин за промяна. 2014-та има надежда, защото има две дати- 5-ти септември 2014-та  и после неясна дата в края на Ноември месец. Неясната дата в края на ноември 2014-та е денят, в който в град Клуж-Напока ще стане ясно дали почти 6 млн евро за младежки дейности и титлата за Европейска младежка столица ще се случат във Варна през 2017-та. 5-ти септември пък е датата, в която ще се разбере дали 68 млн евро за артистична програма и над 30 млн инвестиции в инфраструктура, заедно с титлата Европейска столица на Културата ще се случат във Варна през 2019-та. Цифрите са ясни, датите са ясни.Ясно е и защо има надежда- защото градът ни има нужда от нов вид умисъл в управлението на всички нива, посока за развитие, която е насочена към живущите и творящите тук. Варна има реален шанс за всичко това, но типично по варненски не може да си повярва. А трябва- защото вече две отделни журита и сума ти победена конкуренция от двата етапа на  конкурсите повярваха във Варна.

Ще ви кажа и аз защо вярвам, че Варна 2017 и 2019 ще се случат. Защото Варна 2014 е ужасна. Аз имам нужда да вярвам,че плиткоумните политически решения, липсата на визия и трудната администрация приключиха и остават назад. Хоризонтът ни е друг. Не е 2020, а 2017 и 2019. Хоризонт за такива като мен, които искат да се опитат да останат, но им става все по-трудно, защото простащината владее сетивата. Аз вярвам в тези две кандидатури по една причина- искам Варна да е друга. 2017-та и 2019-та ще са годините, в които ние хората ще имаме своя шанс да изковен своето бъдеще без избори. Тези кандидатури са надпартийни, защото партиите тук са безполезни. И всъщност къде ли са полезни. Тези кандидатури са надличностни, защото те са отражение на визиите на много хора. Тези кандидатури могат и да са твои, ако решиш да кажеш какво искаш през 2017-та и 2019-та.
Кажи на  https://www.facebook.com/Varna2019 и https://www.facebook.com/varna2017
и вярвай www.крайновремеевече.сега

Как се прави събитие с бюджет 0 лв?

На 12-ти април се случи нещо много хубаво във Варна- бизнесмени, общественици, политически фигури, доброволци, активисти, деца, родители, музиканти станаха приятели благодарение на „Розови очила“.  Няма да разказвам в детайли за това какво правим в „Розови очила“, защото имаме сайт, където можеш да прочетеш- www.pinkglasses.org 

Искам това, което прочетеш да те остави с чувството, че всичко е възможно. Защото практиката показва, че всъщност всичко е възможно. Още ме държи вълнението от всички мили думи и топли погледи, които срещнахме на 12-ти април в Галерия „Графит“ във Варна.  

 Но нека почнем от началото. В края на 2013-та  десетина човека си казахме, че искаме да направим събитие , чрез което да съберем пари за ателиета на „Розови очила“.  Чудихме се, чудихме се и решихме, че ще правим коктейл. Готово. Добрата новина беше, че някакси нито един от нас не дава коктейли в свободното си време. Да, правилно прочете- добрата новина беше това. И за да бъде по-сложна задачата всъщност решихме да си направим събитие с 0 лв. Аз  лично никога не съм схващала смисъла на благотворителните събития, които имат кетъринг за 2 бона и вино за още 3. За това- хайде на вятърните мелници с бюджет от 0 лв.

Имахме около един месец, в който провеждахме срещи с потенциални спонсори. Срещите започнаха със спонсори, но завършваха като партньорски срещи- всъщност на колкото повече хора разказахме за това, което правим, толкова повече събитието с 0 лв изглеждаше реално. Имахме и кофти срещи- с хора, които явно не им беше момента да срещнем- хора, които ни разколебаваха за час или за ден. Но хората, които ни подкрепяха всъщност ни натовариха с такова доверие, че то вместо товар се чувстваше като двигател. Едно по едно нещата започнаха да се нареждат- залата, виното, кетъринга, минералната вода, декорацията, озвучаването, гост-изпълнителите, помощ от две рекламни агенции, водещият, медийното отразяване, присъствието на заместник-кмета, дори прическите на всички доброволки за официалната вечер. 0 лв. Нула лева. Н у л а

Всичко е възможно. Щом група ентусиасти, обединени от смислени неща работят заедно всичко е възможно. Щом ние, доброволците от „Розови очила“ успяхме да направим официален коктейл за 70 души с 0 лв. Коктейлът беше смислен- не от онези празноумни и празнодумни събития, на които се чудиш защо си отишъл. Коктейлът ни беше смислен, защото събрахме над 800 лв и ще можем да реализираме безпроблемно поне още 30 ателиета в Оздравителното училище и в Гаврош с нови футболни топки, с листи и моливи, които няма да се налага да „взимаме назаем“ от офисите си и с материали, с които ще майсторим всякакви неща с децата и младежите от институциите. Не на последно място, коктейлът ни беше смислен, защото имаше смисъл в това да се съберат толкова хора на едно място с идеята да дарят за по-добро бъдеще на хора, които не познават. Смисълът се определя от нас. Както се определя от нас и възможното и невъзможното. 

Какво ти трябва за да влезете в клуба на правещите-събития- с-0-лева? На първо място ти трябва Елена Раличкова- доброволката-убедител. Ако не можеш да я ползваш за твоята кауза, то въоръжи се с много търпение и пълна чанта оптимизъм. Защото всичко е възможно. Щом ние успяхме и ти ще успееш Това не е евфемизъм- няма как да не успееш, щом ние успяхме. За да разбереш що са аматьори сме и колко бяхме развълнувани само ще ти кажа, че след събитието, когато всички си тръгнаха и се събрахме за да преброим парите от урните и да ядем торта, всъщност от вълнение изтървахме урната върху тортата....Да, точно така- както казах- щом шепа аматьори- изтърващи-урни-върху-торти могат, ти ли няма да успееш?! Игнорирай всички негативни знаци- те са там, ако ги забелязваш- в рамките на една седмица падна сайта на „Розови очила“, после мейла бъгяса, после аз си обърках телефона на поканата, после един изпълнител ни върза тенекия, после Тишо беше дневна и всъщност нямаше кой да гледа децата, после...какво ли не. Дори най-накрая преди самото събитие плисна гаден дъжд.  И все пак-  у с п я х м еJ 

Резултатът освен 800-те лева е гордостта, уменията, знанията и вярата, че всичко е възможно щом искрено вярваш в това, което правиш. И щом имаш правилните хора с теб- искрено и лично благодарим на Владо Димов, Петър Николаев, Биляна Найденова, галерия "Графит", агенция "Пертито" Девин, ДотАдв, Varna Mining, салони "Ескейп", Алекс ДиДжейс, Wine Division, Тонекс, Varna Winery, Работилничка 13 и ИДЕА.

Когато следващият път някой ти каже, че не може се сети за нас  и си сложи розочите очила !