Днес станах неволен свидетел на следната картинка - синът ми и дъщеря ми, играят с едни плюшени кучета и диалогът, който звънка е :
Аделина : Моето куче е тъжно.
Симеон : Ооо, не! Защо?
Аделина : Защото си няма майка. То е самичко!
Симеон :Не, не бъди тъжно, кученце, Ще дойдем с доброволците и ще станеш весело!
 |
| Добавете надпис |
И за миг хиляди неща минаха през главата ми. Децата ми знаят какво е да си доброволец! Чудесно! Децата ми знаят, че има деца без родители... Нечудесно. Децата ми знаят, обаче, че има деца без родители, на които помагат доброволци! Пак чудесно. И после врътнах назад колелото на паметта, за да се сетя колко пъти сме били доброволци с моето семейство- с цялото. Мъжът ми, горкият лесно свикна. Още като гаджета се мъкнехме да чистим разни плажове и градинки. Децата не са имали избор- присъствали и активно са участвали на десетки работилници, форуми, уъркшопове, ивенти, пърформанси и други автентични български събития. Синът ми проходи на Форум "Ключ" в УНСС, дъщеря ми е чистила плаж Ветеран, като беше на 2. Чували са повече път "А сега нека седнем в кръгче", отколкото "Добро утро".
Имаше период миналата година, когато Симеон твърдеше, че иска да стане младежки работник, а Аделина говореше за "на мама работниците" щом виждаше доброволците на Розови очила и ИДЕА :) И много други примери се сещам- за младежки обмени в Турция, обучения в Тунис и какво ли не. Но днес за пръв път осъзнах, че това за мен е било необходимост- аз нямаше как да работя и да имам социалния живот, който искам без децата да са с нас- нито имаше кой да ги гледа, нито аз исках да съм някъде без тях. И ако много дълго за мен това "мъкнене" напред и назад в слинг, количка и пеша на децата беше удобство и необходимост, за тях е станало начин на живот. Те са малки социални същества, които са наясно, че плажовете имат нужда от чистене, знаят какво е да рециклираш и помагат на кучета без родители.
Трябва да развием идеята за семейното доброволчество. Да си го патентоваме някъде:) Сигурно някой американски старт-ъп ме е изпреварил вече, де, ама нищо. Но е толкова хубаво да се върна назад и да знам, че тези моменти са имали значение не само за мен, не само за мъжа ми, но и за децата ми. Винаги можеш да се забиеш в мол, детски кът или нещо подобно. Обаче си има нещо магично в това да помогнеш на някой и то заедно с най-близките си. Да споделяш споделянето :)
