Учим грешно историята си- и за България и за Балканите. А политиката на Балканите има два пътя: да бъде history-oriented или future- oriented. Да забием поглед и хоризонт в това кой какво е направил с политическите си граници от Балканската война до днес или да помислим за това, че от юг е Ердоган и бежанската вълна, а от Северозапад застаряваща и технократска Европа. Пътища-бол, но Балканска душа е сложна система...с десетки под-системи в нея - югославски спомени, айвар, българско кисело мляко, сръбски филми и турски ритми.. Връщам се от форума Западни Балкани-ЕС в Триест и точно на годишнината от клането в Сребреница чета за Асеновградските анти-ромски настроения. И се чудя защо не поумняваме.
Защо правя паралел ли? Защото първо са ромите... после ще са бежанците, после ще са българо-мохамеданите и тн. Защото това е и глупаво и опасно. Защото балканците имаме много хубава черта да палим от раз- революции, войни, протести. Но след това какво? Както каза най-младия избран депутат в Македонския парламент Ивана Туфеджич- If you have no policy offer to the authorities, you are just a screamer on the streets. Балканите е земята на крещящите.
Учебниците ни са така написани, че да не харесваме съседите си, да сме сърдити - на сърбите, на гърците, на турците...на югославяните, на всички. Аз например знам от моят учебник по история, че турците са зли. Знам, че Македония е българска територия. Знам, че сърбите са взели от нас, румънците също. Едно от малкото неща, на които не ни учат учебниците по история е критично мислене и това, че може би някъде по пътя трябва да сме сърдити и ядосани и на българските политици - от Стамболов до Живков и обратно.
Приемаме историята си за нещо външно, което "ни се е случило" без наше участие, за лош късмет, големите сили са го решили. Ограбени сме, избрали сме грешната страна- във всички войни...Но така се е случило.
Първият път, когато сложих въобще под въпрос, че това в учебниците може да е едната гледна точка, беше късно. Бях на 20 и вече пътувах интензивно- студентски обмени, обучения и тн. На едно обучение имахме Междукултурна вечер и приготвях Българска маса, както всеки един от представителите на Франция, Германия, Гърция, Турция и Македония. На масата на България бях приготвила лютеница, ракия, сирене, шарена сол и вино. Бях се приготвила с презентация за това колкото точно е голяма България, коя е столицата, истории за розовото масло и тн. Бях потресена, че масата на Македония е като нашата. Бях объркана, че гърците имаха МОЕТО сирене. Бях честно казано огорчена и ядосана от наглостта на съседите- как така ще твърдят, че киселото мляко с бактерия булгарикус еди-каквоси-кус е йогурт? Сиренето ми не е фета! Лютеницата ми не е айвар! Имаше някакво почти физическо желание да им забраня да ги ядат тези продукти- на целите им народи, не само на тези бедни представители, които се бяха паднали на въпросното обучение. Представих България. Разсеяно и кратко.
Никога не съм обичала историята в училище. Никога не съм обичала и училище, между другото- твърде е пасивно всичко там за моя дух. Но както и да е, и да не съм обичала историята, съм я учила- от уважение,защото трябва, от признателност, от желание за шестици... И ми отне време да разбера, че ученето ми е отнело разума. Парадокс, нали? Ученето би трябвало да те развива, да те прави по-умен, по-разбиращ. Мен ме беше направило тъпа и готова да сложа в колонки хората- гърците са онези, дето ни крадат йогурта и са искали да говорим на гръцки в църквите, турците са изедниците дето са ни оставили в Средновековието, македонците са всъщност българи, които се правят на ударени.
Най-тъпото е, че македонците учат горе-долу същото,но реципрочно - Македония на 3 морета, България е взела територия, гърците им пречат за това и онова и тн. Първият път, в който имах истински реален досег с македонци за повече от 20 минути, вътрешно исках да ги убедя, че са заблудени благоевградчани. Ама си премълчах.
Така се случи, че в един от младежките центрове във Варна имаше 2 момчета от Прилеп- доброволци. И аз си изкарах доста от времето с тях. Една вечер след много бири стигнахме до ТЕМАТА- те за какви се мислят, ние за какви се мислим, кой кого окраде от към територия. Трябва да си призная, че има моменти от този разговор, който не помня много ясно, но си спомням едното момче, което ми сподели как дядо му е разказвал истории от войната и как всяка от тях е подчинена на това, че той би умрял за Македония на драго сърце, защото това е неговата родина. И това ме обърка из основи.
Но стига сме пътували из дебрите на глуповатото ми 20-годишно аз. За форума в Триест - с две думи там ситуацията още е същата- всичките балканци споделяме синдрома с "Аз на три морета". Всяка държава продължава да възпитава национално отговорни историци и да им вменява величие и носталгия по миналите векове. Всички още учим по учебниците, които ни карат да слагаме хората в кутийки. Официално - работим за обединена Европа. Все едно й е до нас на обединена Европа, ама айде.
Споделих с Ивана,- младият депутат от Македония, че аз откровено не знам на коя от "историите" на Балканите да вярвам, коя е истината? СССР просто нарязва Балканите на някакви парчета или това са си реални народи с идентичност, същност, история? Аз не зная... Ивана каза, нещо, което много ми хареса "Знаеш ли, хората които се взели тези решения са мъртви. Няма как да ги попитаме, няма как да разберем, няма и как да ги събудим, за да ги накажем, без значение какво са мислели, когато се вземали тези решения. Какво ни остава сега да спорим и да се мразим заради неща, които са станали преди 60-70 години? " И е права. Историята е минало .Важно, много важно, но минало. Кое е вярното минало, обаче е друг въпрос. Сега, в настоящето, имаме нужда от смислена обща политика по толкова много теми. И една от най-важните остава тази за младите хора и на какво ги учим, защото докато всички на Балканите учим по "онези" учебници ще има България на три морета. Ще имаме едно наум за мюсюлманите, ще знаем, че мястото на жените е в кухнята, ще се хилим по мустак на Александър Македонски и ще си разказваме вицове за сръбската скара. Балканите са онази малка шарена територия на картата, която приютява една камара азбуки, езици, националности, религии и е като буквар за етнология и междукултурен диалог. Но ние имаме отговорността да се разберем един други и да спрем да треперим за онова, което повече няма да имаме. Бъдещето не е на политическите карти, а на виртуалните. Бъдещето в икономическият прогрес вече не е в броя работници, а в качествата им. Времето е друго, и ние трябва да осъзнаем своята роля в него. България има ключова позиция в тези процеси- да, ние с нашето ниско самочувствие на фона на бившите ни морета. България е голяма в сравнение с Македония, Албания, Словения- и по територия и по население. България е образована. България е супер яка, както казваше един приятел. Балканите са супер яки, също, но Сребреница, не се е случила от само себе си. И трябва да помним, за да продължим напред. Тежко на народ, който не помни. Кое минало помним обаче е ключово.
